Днес ще ви разкажа за адвокат Янко Янев. Не защото го познавам или защото ми е някакъв роднина, а чисто и просто защото ме трогна неговата история.

Адвокат Янко Янев както говори и титлата пред името му е юрист по професия. В началото на професионалната си кариера е взел дипломата си по право от Югозападен университет „Неофит Рилски“. След завършването, заминава за столицата и там успешно приключва задължителния си стаж. На скромната възраст от 27 години започва работа в кантората на Лега Интерконсулт. Едва няколко години по-късно отваря собствена кантора, като постепенно освен в столицата стартира бизнес в Пловдив и Велико Търново.

В течение на времето Янко Янев се жени и му се ражда едно дете. Човекът се очертава като преуспял не само в професионален, но и в личен план. Изглежда като един от късметлиите, избрани да изживеят Американската мечта. Както знаем обаче, щастието никога не чука само на вратата.

За жалост през 2008 г., когато адвокат Янко Янев е едва на 34 години, претърпява тежък пътен инцидент. Получава наранявания, които за малко не го обричат на парализа. Не мога и да си представя колко силна воля се изисква, за да се справиш с подобен удар от съдбата. Едва ли е било леко и едва ли някой ще отрече силната воля, от която се нуждаеш в подобна ситуация.

Похвално е обаче как адвокат Янко Янев се справя въпреки всичко. Той не само, че се възстановява напълно, но прави рязка промяна и в професионалната си кариера. След инцидента насочва вниманието си основно към казуси, свързани със застрахователното право и най-вече с казуси след претърпяно ПТП. Започва да се специализира активно в тази област и трупа все повече съдебни спорове, приключени в полза на неговите клиенти.

Ето защо ви препоръчвам именно този юрист, ако се нуждаете от добър застрахователен адвокат. А ако сте претърпели пътно-транспортно произшествие и имате проблеми с изплащането на застраховката си, въобще не се двоумете. Кантората на адвокат Янко Янев е сред водещите в бранша и там със сигурност ще намерите някой, който да ви помогне.

Ето, че започвам поредната философска тема, която едва ли има еднозначно становище за всички. Но пък това не би трябвало да ми пречи да разсъждавам върху нея, нали така?

Емоционалната интелигентност (EQ) и “нормалната” интелигентност (IQ) в последно време силно се разграничават от специалистите. На първо място интелигентността, такава каквато хората обичат да я измерват, е съществена комбинация между способностите на определен индивид да решава различни видове задачи. Или според определението в Уикипедия това е “цифров резултат, получен от решаване на серия редовни тестове, разработени с цел определяне на степента на интелигентност (когнитивна способност, интелигентност) на един пациент, във възрастова група съответстваща на останалата част от населението. Тези тестови въпроси са логически, пространствени, математически и вербални”.

Емоционалната интелигентност от своя страна, се определя като способността да се дефинират собствените емоции, да се контролират, да се разпознават в останалите хора. Със сигурност нещо много трудно за поколението на нашите родители, а от части и нашето, които сме израснали с американските екшън герои, които нямат и капчица емоция. Или по-точно не я показват, а това от части се крие в смисъла на емоционалната интелигентност. На практика добрият самоконтрол е един от признаците на високата емоционална интелигентност.

Но докато се вглеждаме прекалено много в собствените си чувства и емоции, твърде е възможно да развием онази егоистична непоносимост към всички останали. А това не би трябвало да се случва в едни социални общества, каквито са нашите.

Емпатията… Част от Емоционалната интелигентност, която много малко хора притежават в действителност. На практика EQ е съвсем нова сфера на изследване в психологията и твърденията на специалистите, ако може въобще да се смята, че има такива, са, че много малък процент от хората притежават емоционална интелигентност. Тя обаче според тях се развива и колкото по-наблюдателен става човек, навътре и навън, толкова повече се приближава към целта си (ако можем въобще да твърдим, че развитието на емоционална интелигентност е цел).

Та, емпатията, това е емоционалната симпатия, която е способността да разпознаваме емоционалните вълнения у хората около нас и да можем да им повлияем положително, ако е необходимо. Разбира се за това се изисква желание. А желание у хората да се натоварват с проблемите на останалите, не винаги има. Всеки пази личната си хармония и често няма желание да отдели от времето си за останалите.

Ето защо психолозите и учените, които изследват емоционалната интелигентност се стараят да възпитат у хората стремежа да се самоусъвършенстват и развиват, като придобият именно това ценно качество, съвкупност от много други качества.

Може би някой ден това ще стане реалности и децата още в училище ще се възпитават на емоционална интелигентност, но днес тя е толкова рядко срещано явление, че социалното общуване между хората страда изключително много от това. А все пак живеем в социуми, нали?

Ще споделя с вас една странна за мен случка, на която станах свидетелка преди няколко дни. Наблюдаваната от мен ситуация беше повече от странна, а мнението ми не е базирано на каквито и да било познания по темата. Може би се влияя повече от общоприетите норми, но като цяло сигурно има повече от две мнения по въпроса, за което ще се радвам да споделите вашето.

И така, с моите приятели се озовахме на концерт в Пловдив на Античния театър там. По едно време вниманието ни беше привлечено от дете, което неистово се опитваше да надвика изпълнителите на сцената. Както и ние, така и хората около нас, започнахме да обръщаме повече внимание на детето и неспособния да го успокои баща, вместо на прекрасните музиканти. След известно време, след като хората около нас вече видимо започнаха да се изнервят на детето (което е много важно да отбележа, че ходеше и говореше и беше на видима възраст около 2 години) се появи майката. При вида на свещената фигура в краткия му живот, детенцето скочи и се хвърли в обятията й, а жената съвсем спокойно седна и заголи гръд.

Разберете как целият сектор от хора, наблюдаващи случващото се, ахна в изумено недоумение. Ние ли нещо не можехме да проумеем защо това се случва или бяхме твърде закостенели, за да го възприемем? Не знам, но факта беше, че гледката беше странна. И не за това, че жената кърми детето си, а за това, че детето беше твърде голямо за да го кърми. А може би няма време, в което да се спре да се прави?

По фрапантното беше, че след като го накърми, майката на детето му даде и солетки… така да си хапне допълнително, че може кърмата да не му е стигнала…

Не знам на вас как ви звучи тази история, но аз бях смутена. След като детето ти вече е захранено с различна от кърмата храна, не би ли трябвало да го отбиеш, колкото и да те търси и да си иска? Може би на думи звучи лесно. Може би е много трудно да промениш навиците на детето си, още повече, когато си млад родител и не знаеш как да се справяш с капризите и манипулациите на малчуганите. Може би е вярно, че жените го правят, заради теорията, че така ще изглеждат и ще се запазят по-млади.

Може би… сигурно… най-вероятно…

Действителността си я знаят само родителите на това детенце и техните близки. Ние можем само да предполагаме.

 

През последните години се наблюдава една много особена тенденция, която започва да придобива доста комерсиални измерения. Все повече хора, предимно от младото население, доста самоуверено и с гордост заявяват, че не гледат телевизия. Това е такова уникално постижение за тях, че започва да се приема почти като белег за “нечовешка” интелигентност. Тезата, която защитават тези представители на пробудили се от телевизионната хипноза новатори е, че телевизията те задължава да седиш в точно определен момент пред приемника си и да си задължен да прекъсваш това, което гледаш за рекламни блокове. Освен това дори новинарските емисии не представляват интерес за тази група хора. Според тях новинарските емисии единствено преувеличават различни събития, за да го превърнат в сензация, да си осигурят повече рейтинг, с което всяват паника и смут в населението. Освен това по телевизията показвали само глупости като биг брадър, Съдби на кръстопът и “София, ден и нощ”, та за какво трябвало да седят и да ги гледат?

Ако се вгледаме малко по-дълбоко, ще осъзнаем, че това твърдение е единствено и само поза. На практика в съвремието ни, когато всичко е толкова динамично, хората са изместили един информационен източник с друг. И обсесията от другия не е никак по-малка, или по-високо интелигента. На практика всичко, което се излъчва по телевизията се предлага и онлайн. Всяка една новина, репортаж и клипче, обикаля пространството и достига до хиляди потребители на социалните мрежи. Информацията е много, визуалната наситеност – натрапчива… дори понякога нецензурирана. Същите тези хора, които твърдят, че не гледат телевизия и новини, се съсредоточават да четат и споделят възможно най-измислените и налудничево-конспиративни статии и видеа, които могат да намерят в онлайн пространството.

Същите тези риалити предавания, които биват заклеймявани от новата интелигенция, биват непрекъснато споделяни в социалните мрежи, уж да се осмеят участниците в предаването. Но на практика правят абсолютно същото, което са искали продуцентите му – рейтинг, гледания, споделяния, интеракции. Дали са с положителен или отрицателен знак, не е от голямо значение в повечето случаи. Важното е да ги има.

Новините са същите, със същата драматична сила, но са по-бързооборотни, вирусни, натрапчиви. Някой би казал, че дори и в Интернет не следи подобен тип страници, но това важи с пълна сила и за старомодната телевизия – сам избираш кой канал да включиш. Дали това да бъде новинарски, с риалити програми или научно-популярни филми.

Под “черна кутия” хората разбират различни неща. Може би най-популярното е свързано с устройството на самолетите, което записва техническите данни и обикновено се търси при неприятни инциденти. Друго значение на термина е обвързан отново с техниката и науката, като най-общо това е устройство, компонент или по-точно система, която се разглежда по нейния вход и изход. Обикновено се приема, че съществува функционална зависимост между “входа” и “изхода”, а вътрешното устройство, начинът на работа и моментното състояние на съответния компонент не са известни и не са съществени за целите на конкретната задача.

Този смисъл на термина може тясно да се обвърже и с това, за което ще говоря и аз сега. Черната кутия, тази пълната с магия, е кутията на театралната сцена. Там където се случва превъплъщението на текста в човешко действие. На музиката в рисунък на тялото. Там е мястото, където хора усещат, чувстват, създават, творят, докосват, вълнуват… Черната кутия, която прави магии…

И магия се случва наистина, защото театърът, танцът и всичко, което се случва на сцена вълнува. Разбира се то достига по различен начин до всеки човек. Защото хората имат различен вкус и разбиране за красиво. На един може да му подейства и да го развълнува едно, на друг – друго. Но е хубаво да намерим онази частица, която се представя в черната кутия, която ще докосне нашето сърце, да го хванем и да не го пуснем, защото емоцията и енергията която носят подобен тип изпълнения, са наистина освежаващи.

В древна Гърция “трагедия” са наричали театрално представление в четири действия, всяко от които е сменяло жанра си. Ако първото е било драма, следва напрегнат трилър, хорър и комедия. Целта на това е било да преведат публиката през почти всички емоционални състояния – тъга, страх, смях. Древните гърци са вярвали, че по този начин хората се пречиствали и излизали от театрите преродени.

И истината е, че лично за себе си наистина се чувствам заредена от едно хубаво представление, което е успяло да стигне до мен и да ме развълнува. За щастие и на българска сцена могат да се видят такива. Колкото и да са малко.

Театърът в България е консервативно място, в което всичко се случва “по Станиславки” с патос и тежест. Рядко могат да се гледат съвременни постановки, които да отговарят на модерното ежедневие, което е изпълнено с динамични визуални образи. За щастие се случват и фестивали, като Международния фестивал за съвременен танц и театър Черната Кутия, които показват спектакли, постановки и представления на световно ниво. Как разбираме, че е на световно ниво, ще попитате?

Когото един артист е застанал с гръб към публиката, не говори, а само движи раменете си, под звуците на музиката, а тялото му се осветява от лека светлина… и това ви накара да се разплачете – то това е представление от световно ниво.

Благодаря на Слава Младенова, че в Пловдив, България се случват такива неща и можем да се докоснем до изкуство в чиста емоционална форма!