Ето, че започвам поредната философска тема, която едва ли има еднозначно становище за всички. Но пък това не би трябвало да ми пречи да разсъждавам върху нея, нали така?
Емоционалната интелигентност (EQ) и “нормалната” интелигентност (IQ) в последно време силно се разграничават от специалистите. На първо място интелигентността, такава каквато хората обичат да я измерват, е съществена комбинация между способностите на определен индивид да решава различни видове задачи. Или според определението в Уикипедия това е “цифров резултат, получен от решаване на серия редовни тестове, разработени с цел определяне на степента на интелигентност (когнитивна способност, интелигентност) на един пациент, във възрастова група съответстваща на останалата част от населението. Тези тестови въпроси са логически, пространствени, математически и вербални”.
Емоционалната интелигентност от своя страна, се определя като способността да се дефинират собствените емоции, да се контролират, да се разпознават в останалите хора. Със сигурност нещо много трудно за поколението на нашите родители, а от части и нашето, които сме израснали с американските екшън герои, които нямат и капчица емоция. Или по-точно не я показват, а това от части се крие в смисъла на емоционалната интелигентност. На практика добрият самоконтрол е един от признаците на високата емоционална интелигентност.
Но докато се вглеждаме прекалено много в собствените си чувства и емоции, твърде е възможно да развием онази егоистична непоносимост към всички останали. А това не би трябвало да се случва в едни социални общества, каквито са нашите.
Емпатията… Част от Емоционалната интелигентност, която много малко хора притежават в действителност. На практика EQ е съвсем нова сфера на изследване в психологията и твърденията на специалистите, ако може въобще да се смята, че има такива, са, че много малък процент от хората притежават емоционална интелигентност. Тя обаче според тях се развива и колкото по-наблюдателен става човек, навътре и навън, толкова повече се приближава към целта си (ако можем въобще да твърдим, че развитието на емоционална интелигентност е цел).
Та, емпатията, това е емоционалната симпатия, която е способността да разпознаваме емоционалните вълнения у хората около нас и да можем да им повлияем положително, ако е необходимо. Разбира се за това се изисква желание. А желание у хората да се натоварват с проблемите на останалите, не винаги има. Всеки пази личната си хармония и често няма желание да отдели от времето си за останалите.
Ето защо психолозите и учените, които изследват емоционалната интелигентност се стараят да възпитат у хората стремежа да се самоусъвършенстват и развиват, като придобият именно това ценно качество, съвкупност от много други качества.
Може би някой ден това ще стане реалности и децата още в училище ще се възпитават на емоционална интелигентност, но днес тя е толкова рядко срещано явление, че социалното общуване между хората страда изключително много от това. А все пак живеем в социуми, нали?