Първите ми години в науката минаха в обяснителен режим. Обяснявах на роднини, на съседи, на случайни познати защо дадена тема ме вълнува, защо е важна и как се работи по нея. Най-често, вместо да получа разбиране, си тръгвах с поглед на съжаление. „Горкичката, толкова много учене, а за какво?“. И с тиха надежда, че усилията ми някой ден ще бъдат възнаградени.
После дойдоха „успехите“ – малки, понякога почти незабележими, но все пак признания. Появиха се статии, интервюта, покани за участия. И тогава разбрах, че е по-лесно да си „героиня“, отколкото просто учен. По-лесно е да се вярва в красивата приказка за жената, която сама срещу всички успява, отколкото да се гледа на реалността. Защото приказките не струват пари.
Открих, че тези истории за „успех“ често прикриват липсата на средства. Лабораториите, които изглеждат като музеи на антикварни уреди. Центрофугите, кърпени с тиксо. Пробите, съхранявани в хладилници, които скърцат тревожно. Това не е романтика, това е оцеляване. Икономиката на науката е проста: когато няма реактиви, няма и наука. Всичко останало е декор.
Ние, публиката, сме свикнали да се възхищаваме на борбата, защото е евтино. Лайк, споделяне, комплимент – това е всичко, което се иска. Моралното превъзходство се купува безплатно. Докато реалните кариери се сриват под тежестта на недостига, ние се чувстваме добре, защото сме „подкрепили“ каузата.
Спрях да търся истории за преодоляване на трудности. Сега гледам отчетите за бюджета. Проверявам къде отиват парите. Това е единственият начин да разбереш кой наистина подкрепя науката – не този, който аплодира, а този, който плаща. Истинската подкрепа не е в думите, а в наличието на реактиви, консумативи и стабилно електрозахранване.
Защото, ако продължим да се възхищаваме единствено на оцеляването, скоро ще останем само с красиви истории и празни лаборатории.“