В книжарницата имаше опашка. Не за някаква промоция, а за съвсем обикновени книги. Пред мен стоеше мъж, който пет минути впери поглед в две издания на една и съща книга – едното твърда подвързия, другото мека. Пресмяташе, теглише, колебаеше се. В същото време една жена бързо грабна твърдото издание и продължи напред, без излишни въпроси. Точно това е разликата – едни се вкарат в безкраен анализ, а други действат. В живота не винаги има трети вариант.
Видях как мъжът накрая просто си тръгна, без да вземе нищо. Не беше загубил пари – беше изпуснал възможността. Колко често правим същото? Отлагаме решението, за да не сбъркаме, а с това сами си затваряме вратите. Например в Пловдив, често минавам покрай един изоставен строеж, който стои така от години. Всеки ден хората го подминават, свикнали с гледката. Но той е жив пример за изгубени инвестиции, пропиляно време и пропуснат шанс. Така е и в нашия живот – ако не действаме, шансът просто се изпарява.
Градът не е място за вечни размишления. Той е бърз, шумен и не чака никого. Докато ние се чудим дали да вземем книгата, някой друг вече я чете. Докато се колебаем дали да започнем нов проект, някой друг вече го е реализирал. Всичко е въпрос на решение. Да, има риск. Да, може да сбъркаш. Но рискът от бездействие е много по-страшен. Мъжът в книжарницата не загуби книга, той загуби самия шанс да я притежава.
Сметката за прекаленото чакане винаги излиза висока.
Много ми хареса как описа мъжа пред теб и неговото колебание между двете подвързии. Често се замислям, че понякога това безкрайно мислене и сравняване на варианти ни пречи да се насладим на момента и дори да вземем решение, което може да ни донесе удоволствие. А за изоставения строеж в Пловдив – напълно съм съгласна, това е толкова силна метафора за пропуснатите възможности.