Имали ли сте чувството, че понякога цялата вселена върви срещу вас? Е, съвсем скоро имах подобно усещане, защото влязох в серия от неприятни събития, които изискваха време, пари и много нерви, за да бъдат разрешени. За щастие успях да се справя благополучно с финансовата помощ от бързи кредити от MicroCredit.

Всичко започна с това, че след като си бях паркирала колата близо до офиса, на тръгване от работа си я намерих с четири спукани гуми. Явно на някой собственик на жилище в съответния блок, до който бях паркирала, му се е сторило напълно нередно да си оставям автомобила там… защото най-вероятно си мисли, че притежава и улицата и всички останали прилежащи площи на жилищната си сграда. Трябваше да повикам пътна помощ да вдигнат колата ми и да я закарат до някоя гумаджийница, където да се сдобия с нов комплект гуми. Разбирате, че и едното и другото се плащат… и то доста. Преглътнах сумата някак си, но много се ядосах на факта, че аз спрях да паркирам там, не заради друго, а не исках отново да имам тази разправия, но човекът, който ми направи тази поразия по автомобила си остава безнаказан, а всъщност е повредил чужда частна собственост.

Автомобилът ми пострада още веднъж, след като някой е решил да мине през страничното ми огледало. Оказа се, че каското не покрива подобна щета, ето защо трябваше да купувам и странично огледало. Проблемът беше, че моята кола е доста стара и трябваше да търся в специализирани магазини огледало, което  ще пасне на моята кола. Това също не струваше малко пари, а да не говорим за нервите.

Последното препятствие беше, че се спука тръба в апартамента ми и наводни почти всичко. Вече нямах достатъчно пари, за да покрия ремонта и щетите. Ето защо реших да изтегля бърз кредит от MicroCredit. Харесах си един от предлаганите от тях продукти – CrediHome, който отпуска средства от 200 до 3000 лева, на равни седмични или месечни вноски, за срок от 9 до 48 седмици или от 3 до 12 месеца.

Кандидатстването беше максимално опростено, а след одобрение получих средствата си бързо и в брой. Това ми помогна да „закърпя“ положението и да се справя успешно със серията от неприятни събития, които ме споходиха.

Сега, когато някой изпадне в затруднено финансово положение, винаги препоръчвам услугите на MicroCredit, които предлагат разнообразни продукти, подходящи да задоволят нуждите на всеки един потребител.

В България в последно време медицинската грижа стана повече търговска дейност, отколкото в грижа. Сега по всякакъв начин се правят постъпки, за да може да се източат клиничните пътеки, дори и да няма необходимост от това.

Последния мой злочест опит в тази връзка беше съвсем скоро. След сериозно нервно напрежение на работа и доста прегрешения с диетата започна да ме боли стомах. И понеже знам, че си имам проблеми със стомаха от години (гастрит) отидох на лекар, за да проверят какво всъщност се случва.

Лекарят, на когото реших да се доверя, е завеждащ гастроентерологичното отделение в една от големите болници в града, а неговото име се споменава с доста добри отзиви в онлайн пространството. И така… посрещна ме с особени въпроси за семейното ми положение, но да кажем, че тази информация му е била необходима за сваляне на общата анамнеза, но се почувствах странно. Започна преглед с ехограф, с който не регистрира абсолютно нищо притеснително, но понеже бях с направление реши, че трябва да ме хоспитализира и да ми направи гастроскопия и колоноскопия… ей така за всеки случай.

И тъй като споменах вече, че от години си имам проблеми със стомаха разбирайте, че не веднъж ми е правена гастроскопия. Напълно съм наясно какво представлява това изследване и колко е “приятно”. Но тъй като докторът си каза, че това изследване ще го направи само заради застраховката, ми стана ясно, че тука се иска да се източи здравната каса. Помислих си дали наистина има смисъл да се подлагам на подобен стрес. Първо колоноскопията е изследване, което не се прави на хора под 40-годишна възраст, аз съм далеч от тази възраст. На второ място, при липса на данни от други изследвания – ехографско и кръвни, подобен тип манипулация, която се осъществява с пълна упойка на всичкото отгоре, е напълно ненужна.

Тогава отново се спираме на въпроса – защо здравеопазването трябва да е търговия на изследвания, а не хуманна наука, която се грижи за хората по всякакъв начин?

 

В последно време спряхме да слушаме постоянно за проблема с бежанците, сякаш той магически се е изпарил. Всеки, който поне веднъж е излизал извън пределите на страната, ще му стане ясно, че този проблем не се е изпарил, а точно обратното – проблема си е тук, по улиците, до големите магазини, около цялата гара в градовете. Всичко прилича на палатков лагер, а усещането е повече от притеснително, още повече като забележите и местните полицаи, които държат автоматите си в бойна готовност.

Странно е обаче как медиите избират как да натрапят дадена информация и как в същото време да направят така, че хората да забравят за съществуването на даден проблем. Особено ние, българите, които нямаме чак такъв пряк допир до бежанската криза. Може би само по определени региони като Харманли и София, където малко повече си личи. Но в същото време в големите европейски столици проблема с неспирните потоци от бежанци, не спира. Завладели улиците, тези хора, избягали от смъртоносна заплаха живеят като скитници и просяци.

Започнах да се замислям сериозно за проблема. Наистина ли е толкова невъзможно да се осигури място, където да се подслонят тези хора. И отговорът е – “да”. На практика трябва да се вложат милиони евро за изграждане на центрове за настаняване, а също така да се инвестират също толкова много пари за ежемесечната им издръжка. Разбирам, че тези хора бягат от война, но на практика никое общество не е длъжно да им осигурява подслон и препитание. Те, като образовани и способни хора, би трябвало да съумеят да се впишат в средата, в която търсят убежище и да започнат самостоятелно да изкарват прехраната си, без да разчитат на благотворителност.

Но тук говорим за различни групи бежанци. Първата вълна беше именно от такива хора – с образование, които наистина могат да се пишат в обществата. Следващите бежански вълни вече бяха напълнени с хора, които няма образование, предимно мъже, които по един или друг начин не разбират обществата в които търсят спасение… от нещо имагинерно за нас.

То тогава въпросът е – Наистина ли трябва да сме толкова толерантни към тези хора, които дори няма да бъдат пълноценни граждани на държавите, в които ще отидат и само ще точат социалните системи, а ние ще трябва да търпим тяхното нахалство да налагат собствените си културни различия и дори да заплашват със саморазправа?

Докато растях в квартала, където живеех с родителите си общувах предимно с приятелчетата си, които съм израснала. До ден днешен продължавам да поддържам периодичен контакт с тези хора и искрено се радвам да се вия с тях, въпреки че не бих ги избрала за постоянната си група от хора, с които да общувам ежедневно.

 

Та докато растях и влизах в тийнейджърските си години общувах с тези, с които родителите ми по стечение на обстоятелствата са ме сближили. Но колкото по-голяма ставах, толкова повече разбирах, че се различавам значително с тези хора. Не се чувствах много на място, когато трябваше да да излизам с тях и хората, с които те искаха да общуват. Постепенно започнах да избирам по-внимателно хората, с които да комуникирам. По интелект, интереси и виждане за света. Пораснах в няколко напълно различни свята един от друг – от една страна бяха тези хора, с които бях израснала и имах силна емоционална привързаност към тях, от друга страна бяха хората, с които наистина исках да общувам. Те ме провокираха интелектуално, разговорите с тях бяха интересни и обогатяващи и това ме караше да се чувствам добре. От трета страна беше семейството ми, което ми даваше опора и възпитанието, което е преценило. И така тези три свята докато съзрявах трудно се съвместяваха. Едните ми приятели не харесваха другите и обратното. Не можех да ги събера на едно място, въпреки, че ми се е случвало. Докато растях бавно, но сигурно започнах да се отделям от тези хора, с които бях споделила целия си живот. Трудно и емоционално, но пък се случи бавно и постепенно. Трябваше да го направя, защото наистина не се чувствах себе си в, а това беше по-опустошително за мен, отколкото това да продължавам да поддържам толкова постоянен контакт с тези хора.

Започнах много внимателно да избирам хората, с които да общувам. И това наистина ми помогна да изградя себе си. Защото през всичките тези години разбрах кое наистина ми харесва и кое не. На какво държа и на какво не. Ценностите ми, силно заложени от родителите ми, благодарение на тяхното възпитание, останаха непоклатими. А на базата на тази ценностна система избирах и хората, с които да общувам. Такива, които няма да ме карат да се чувствам неудобно от различните си интереси, страсти и лудости. Които ще ги намират за очарователни и интересни и ще искат да ги провокират все повече и повече в мен.

Такива хора, които непрекъснато те провокират интелектуално – да се запознаеш с тази тема, от която нямаш никакво понятие, но е огромна страст на човека срещу теб, което те кара да се позаинтересуваш и да научиш много повече неща. Такива хора, които те обогатяват.

Ето защо съм много сигурна, че средата в която сме е изключително важна. Но също така смятам, че човек трябва да премине през различни познанства и компании, за да разбере най-добре себе си, останалите хора и това какво иска от себе си и останалите.

Случвало ли ви се е да общувате с хора, които са коренно различни от вас? Като темперамент, интереси, култура, разбирания за света? И въпреки това  общуването с този човек ви доставя голямо удоволствие. Това, което ви свързва най-вероятно е сходната ценностна система, а всички останали разлики ви привличат до толкова, до колкото е много полезно да видите една коренно различна гледна точка от вашата, за определена ситуация.

Отрицателните страни на едно такова общуване могат да бъдат също толкова много, колкото и положителните. На първо място никога няма да можете да стигнете до консенсус по дадени въпроси. Точно поради причината, че имате различно светоусещане и начин, по който разбирате мястото си в света. От друга страна, както казах, това може да бъде от голяма полза.

От полза е, защото хората имаме способността да си мислим, че нашето виждане за света е най-правилно, но когато срещу нас застане човек с доказан пред нас интелект, който да защитава коренно различна позиция от наша и да успява да изкара достатъчно логични аргументи, които ще ни е трудно да оборим – безценно.

Защото това е толкова обогатяващо ако можете да съумеете да извлечете смисъла на думите и преглътнете арогантността си за това, че не се съгласяват с вашето становище. Защото разнообразието между хората е всъщност най-интересна. Замислете се колко би било скучно ако всички са еднакви, разбират света по един и същи начин. Тогава нямаше да има смисъл от разговори, защото всички ще са съгласни с всичко, което казва другия. Няма да можем да развиваме интелекта си, защото няма да има какво да ни провокира, за да го направим…

Ето защо разнообразието в характерите и интелекта е повече от наложителна и особено полезна за човечеството!

“Сексът и градът” е култова поредица продължила шест години, която се превръща като наръчник на едно цяло поколение подрастващи момичета, които тепърва започват да ходят по срещи. Този сериал, колкото и наивно да е построен, всъщност звучи учудващо логично в много женски уши. В голяма част от ситуациите момичетата дори се припознават.

Историите на Кари, Саманта, Шарлот и Миранда са на четири напълно различни една от друга жени, които търсят своята голяма любов и реализация в големия град. Сценаристите на поредицата са се постарали да обединят в тези четири персонажа едни от най-големите групи жени, които се отличават в съвременното ни общество. От тези, които търсят принца на бял кон, през тази, която търси истинската, разтърсваща любов; интелигентната жена, която плаши мъжете с нивото на познанията си и сериозната професия, която има и тази, която е успяла в работата си и намира срещите само за секс.

Толкова пъти съм ставала свидетелка на разговори между млади жени и момичета, които дават за пример ситуации от сериала, за да намерят решение на собствените си проблеми. Честно казано това ми се струва странно и от части прекалено. Не може да черпиш опит и съвети от нещо измислено и преекспонирано. Дори и то да е вдъхновено от реални ситуации. Защото истинските хора не могат да се изградят и измислят. Те са сложни, добри и лоши, полярни в чувствата си. И колкото и да се стараят сценаристите винаги има нещо плоско в характерите на телевизионните персонажи.

Но вредата вече е нанесена. Да се надяваме, че все по-малко жени ще взимат съвети от подобен тип сериали и ще бъдат просто по-наблюдателни и сензитивни към реалния свят, който ги заобикаля.

 

Обществата винаги са налагали определен модел на поведение. Отклонението от тези норми, често предизвикват негативни реакции. И това може лесно да бъде обяснено с естествената човешка природа да отхвърля всичко различно от познатото му. Не, защото то е “грешно”, а защото то е непознато. Това предизвиква страх, а страхът агресия. Агресията, предизвиква страх от отсрещната срана да проявява свободно своята различност… и така дълги години.

Но истината е, че хората не могат да избягат от истинската си същност и колкото и да се опитват да я скрият, тя рано или късно излиза на бял свят. Ето защо бавно, но сигурно започнаха промените в обществата. Първо жените изявиха своя глас и върнаха правото си да гласуват за избор на държавно и местно управление, да изказват свободно позицията си, без това да провокира смях. С течение на времето жените започват да упражняват платен труд, което в голяма степен ги прави самостоятелни.

Следват бавните бебешки стъпки на хомосексуалистите. Този казус продължава да провокира разгорещени дискусии, но въпреки това, световните общества стават все по-либерални и разбиращи от гледна точка на този “феномен” хомосексуализъм. Смятан за болест и “лекуван” по всякакви зловещи начини, включително и с шокова терапия, хомосексуализмът вече не се смята да заболяване. Въпреки, че не е добре прието от един голям процент от хората, той все пак може да бъде “практикуван” легално, без да е необходимо хората да се крият или да бъдат преследвани от закона.

На дневен ред в последно време са хората, които са се родили от един пол, но се определят като противоположния, или просто такива, които имат необходимост да се обличат като жени. Травеститете и транссексуалните са новото “различно”, което плаши изключително много възрастното поколение. За тях това е странно психическо състояние, което би трябвало да се лекува. Не го разбират, не го харесват и както казах и в началото страхът от непознатото поражда агресия.

Само времето ще покаже до колко обществата ни ще пораснат и ще възприемат този тип различност и дали толерантността в един момент няма да придобие много изкривени размери.

Днес ще ви разкажа за адвокат Янко Янев. Не защото го познавам или защото ми е някакъв роднина, а чисто и просто защото ме трогна неговата история.

Адвокат Янко Янев както говори и титлата пред името му е юрист по професия. В началото на професионалната си кариера е взел дипломата си по право от Югозападен университет „Неофит Рилски“. След завършването, заминава за столицата и там успешно приключва задължителния си стаж. На скромната възраст от 27 години започва работа в кантората на Лега Интерконсулт. Едва няколко години по-късно отваря собствена кантора, като постепенно освен в столицата стартира бизнес в Пловдив и Велико Търново.

В течение на времето Янко Янев се жени и му се ражда едно дете. Човекът се очертава като преуспял не само в професионален, но и в личен план. Изглежда като един от късметлиите, избрани да изживеят Американската мечта. Както знаем обаче, щастието никога не чука само на вратата.

За жалост през 2008 г., когато адвокат Янко Янев е едва на 34 години, претърпява тежък пътен инцидент. Получава наранявания, които за малко не го обричат на парализа. Не мога и да си представя колко силна воля се изисква, за да се справиш с подобен удар от съдбата. Едва ли е било леко и едва ли някой ще отрече силната воля, от която се нуждаеш в подобна ситуация.

Похвално е обаче как адвокат Янко Янев се справя въпреки всичко. Той не само, че се възстановява напълно, но прави рязка промяна и в професионалната си кариера. След инцидента насочва вниманието си основно към казуси, свързани със застрахователното право и най-вече с казуси след претърпяно ПТП. Започва да се специализира активно в тази област и трупа все повече съдебни спорове, приключени в полза на неговите клиенти.

Ето защо ви препоръчвам именно този юрист, ако се нуждаете от добър застрахователен адвокат. А ако сте претърпели пътно-транспортно произшествие и имате проблеми с изплащането на застраховката си, въобще не се двоумете. Кантората на адвокат Янко Янев е сред водещите в бранша и там със сигурност ще намерите някой, който да ви помогне.

Ето, че започвам поредната философска тема, която едва ли има еднозначно становище за всички. Но пък това не би трябвало да ми пречи да разсъждавам върху нея, нали така?

Емоционалната интелигентност (EQ) и “нормалната” интелигентност (IQ) в последно време силно се разграничават от специалистите. На първо място интелигентността, такава каквато хората обичат да я измерват, е съществена комбинация между способностите на определен индивид да решава различни видове задачи. Или според определението в Уикипедия това е “цифров резултат, получен от решаване на серия редовни тестове, разработени с цел определяне на степента на интелигентност (когнитивна способност, интелигентност) на един пациент, във възрастова група съответстваща на останалата част от населението. Тези тестови въпроси са логически, пространствени, математически и вербални”.

Емоционалната интелигентност от своя страна, се определя като способността да се дефинират собствените емоции, да се контролират, да се разпознават в останалите хора. Със сигурност нещо много трудно за поколението на нашите родители, а от части и нашето, които сме израснали с американските екшън герои, които нямат и капчица емоция. Или по-точно не я показват, а това от части се крие в смисъла на емоционалната интелигентност. На практика добрият самоконтрол е един от признаците на високата емоционална интелигентност.

Но докато се вглеждаме прекалено много в собствените си чувства и емоции, твърде е възможно да развием онази егоистична непоносимост към всички останали. А това не би трябвало да се случва в едни социални общества, каквито са нашите.

Емпатията… Част от Емоционалната интелигентност, която много малко хора притежават в действителност. На практика EQ е съвсем нова сфера на изследване в психологията и твърденията на специалистите, ако може въобще да се смята, че има такива, са, че много малък процент от хората притежават емоционална интелигентност. Тя обаче според тях се развива и колкото по-наблюдателен става човек, навътре и навън, толкова повече се приближава към целта си (ако можем въобще да твърдим, че развитието на емоционална интелигентност е цел).

Та, емпатията, това е емоционалната симпатия, която е способността да разпознаваме емоционалните вълнения у хората около нас и да можем да им повлияем положително, ако е необходимо. Разбира се за това се изисква желание. А желание у хората да се натоварват с проблемите на останалите, не винаги има. Всеки пази личната си хармония и често няма желание да отдели от времето си за останалите.

Ето защо психолозите и учените, които изследват емоционалната интелигентност се стараят да възпитат у хората стремежа да се самоусъвършенстват и развиват, като придобият именно това ценно качество, съвкупност от много други качества.

Може би някой ден това ще стане реалности и децата още в училище ще се възпитават на емоционална интелигентност, но днес тя е толкова рядко срещано явление, че социалното общуване между хората страда изключително много от това. А все пак живеем в социуми, нали?

Ще споделя с вас една странна за мен случка, на която станах свидетелка преди няколко дни. Наблюдаваната от мен ситуация беше повече от странна, а мнението ми не е базирано на каквито и да било познания по темата. Може би се влияя повече от общоприетите норми, но като цяло сигурно има повече от две мнения по въпроса, за което ще се радвам да споделите вашето.

И така, с моите приятели се озовахме на концерт в Пловдив на Античния театър там. По едно време вниманието ни беше привлечено от дете, което неистово се опитваше да надвика изпълнителите на сцената. Както и ние, така и хората около нас, започнахме да обръщаме повече внимание на детето и неспособния да го успокои баща, вместо на прекрасните музиканти. След известно време, след като хората около нас вече видимо започнаха да се изнервят на детето (което е много важно да отбележа, че ходеше и говореше и беше на видима възраст около 2 години) се появи майката. При вида на свещената фигура в краткия му живот, детенцето скочи и се хвърли в обятията й, а жената съвсем спокойно седна и заголи гръд.

Разберете как целият сектор от хора, наблюдаващи случващото се, ахна в изумено недоумение. Ние ли нещо не можехме да проумеем защо това се случва или бяхме твърде закостенели, за да го възприемем? Не знам, но факта беше, че гледката беше странна. И не за това, че жената кърми детето си, а за това, че детето беше твърде голямо за да го кърми. А може би няма време, в което да се спре да се прави?

По фрапантното беше, че след като го накърми, майката на детето му даде и солетки… така да си хапне допълнително, че може кърмата да не му е стигнала…

Не знам на вас как ви звучи тази история, но аз бях смутена. След като детето ти вече е захранено с различна от кърмата храна, не би ли трябвало да го отбиеш, колкото и да те търси и да си иска? Може би на думи звучи лесно. Може би е много трудно да промениш навиците на детето си, още повече, когато си млад родител и не знаеш как да се справяш с капризите и манипулациите на малчуганите. Може би е вярно, че жените го правят, заради теорията, че така ще изглеждат и ще се запазят по-млади.

Може би… сигурно… най-вероятно…

Действителността си я знаят само родителите на това детенце и техните близки. Ние можем само да предполагаме.