Разказват, че някога чаровната Мерилин Монро предложила на Алберт Айнщайн: „Ако двамата с теб имаме дете, то ще наследи моята красота и твоята интелигентност.“ Геният на физиката ѝ отвърнал със същата доза остроумие: „Лошото е, че може да наследи моята красота и твоята интелигентност.“ Иронията е, че по онова време никой още не знаел, че коефициентът на интелигентност на Монро е 165 – дори по-висок от този на самия Айнщайн.
Трудно е да се вярва, че жената, известна като най-емблематичния секссимвол на ХХ век, е била гений по тестовете за интелигентност. Но такава е истината. Мерилин Монро, родена Норма Джийн Бейкър, започва да се снима като модел, после подписва договор с филмово студио и бързо се превръща в звезда – с руса коса, детски глас и секси излъчване. Тя далеч не е просто „тъпата блондинка“, чийто образ изгражда Холивуд и който самата тя дълбоко мрази. Тя не е нито глупава, нито повърхностна – просто Холивуд продава този образ, а тя го играе до съвършенство. Според Сара Чърчуел – професор и автор на книгата „Многото животи на Мерилин Монро“ – тя е изиграла ролята на наивната съблазнителка толкова добре, че всички са забравили, че това е просто роля.
Всъщност Мерилин била запален читател. Притежавала е лична библиотека с над 4000 заглавия, включително класическа литература, философия и поезия. Четенето е било нейното бягство и нейният начин да храни не само ума си, но и сърцето си. Зад гланцираните снимки, зад русата коса и ярката усмивка се е крил човек, гладен за смисъл, за разбиране, за дълбочина. И това се усеща и в думите ѝ.
„Несъвършенството е красота, лудостта е гениалност и е по-добре да бъдеш абсолютно нелеп, отколкото абсолютно скучен“, казва тя в един от най-известните си цитати. В тях личи ранимост, хумор, саморефлексия – и една поразителна зрялост, която често се пропуска в повърхностните биографии.
Тя не се притеснява да говори за самотата си: „Кариерата е нещо прекрасно, но няма да те прегръща в студена нощ.“ Или за болката от подценяването: „Никой не ми е казвал, че съм хубава, когато бях дете. На всички деца трябва да се казва, че са красиви, дори и да не са.“ Всяка от тези фрази разкрива колко дълбоко е усещала света и колко трудно ѝ е било да бъде разбрана отвъд клишетата.
Монро е била жена на контрасти – желана от всички, но неразбрана от повечето. Уязвима, но силна. Амбициозна, но самокритична. „Да бъдеш секссимвол е тежко бреме за носене, особено когато човек е уморен, наранен и объркан“, признава в един от най-човешките си моменти. Това не е изповед на разглезена звезда, а глас на уморена душа, търсеща покой и обич.
Последната ѝ фотосесия – направена от Джордж Барис на плажа в Санта Моника, само три седмици преди смъртта ѝ – я показва в един по-естествен, почти освободен вид. Усмихната, уязвима, нежна. Това са снимки, които не продават секс, а показват жена, която е започнала да се приема и да се изправя срещу света такава, каквато е – без роля, без маска.
Монро умира едва на 36. Смъртта е официално определена като „вероятно самоубийство“ от свръхдоза барбитурати (сънотворни). Няма бележка. Много въпроси остават без отговор. Но образът ѝ продължава да живее – не само като икона на красотата, но и като символ на това колко опасни могат да бъдат стереотипите. Нейният най-голям урок не е в начина, по който изглежда, а в начина, по който – въпреки всичко – е търсила смисъл и истина.
„Всички трябва да започнем да живеем, преди да сме станали твърде стари.“ Това не е просто цитат. Това е предупреждение. И покана.
