Току-що изпратих гост. От тези хора, които имат собствено мнение и отричат чуждото. Той едва ли ще седне тук да чете, така че ще се осмеля да разкажа повече за него. Представете си сега човекът Ч. Той/Тя е начетен, уверен в себе си с бърз и гъвкав ум. Може да ви убеди, че черното е бяло, независимо, че то чернее пред очите ви. Общо взето е от онези смущаващи хора, с които разговаряте много внимателно или почти през цялото време мълчаливо слушате. Мой далечен роднина е, така че бе много хубаво, че се виждаме след доста време, но и изтощително и предостатъчно за идната година напред.
От общи приказки започнахме да навлизаме в по-конкретни теми, като ни в клин, ни в в ръкав ми задаваше всевъзможни въпроси, за които явно имаше подготвен рецитал и очевидно моето мнение не го интересуваше много, макар питането да бе отправено тъкмо към мен. В опит да кажа нещо бях бомбандирана с аргументи против и инатлък като дете. Този човек не признаваше, че може би събеседникът има право, а продължаваше да дълбае словесната дупка на своите разсъждения.
Накрая го изпратих с благодарност и облекчение. Беше доста труден и изморяващ гост. Вярвам, че повечето от читателите ме разбират, тъй като във всяко семейство ще се намери особен роднина, с който комуникацията е мъчно осъществима. Но как би могъл да се справи човек в подобна ситуация? Единствено с учтивост и премери думи. Спорът не е добра идея, опитите да го накарате да помисли от друга гледна точка също. Остава единствено да отклоните темата към семейни въпроси и накрая да си го съпроводите до вратата по живо по здраво.
