Герои за масово ползване

Вярвам, че режисьорите не са мързеливи старци, забравили как се прави истинска драма. Те просто са притиснати от сметките. Миналия вторник се мъчих да извлека нещо от поредната супергеройска продукция в „Синема Сити“, докато човекът до мен хрупаше пуканки с такава ярост, че мислех, че ще се задави. Климатикът духаше ледено студено, а на екрана – поредната серия от изкуствени експлозии, които уж трябваше да ми разтърсят душата. Вместо това ме обзе чувство за тотална празнота.

Не ме разбирайте погрешно – не търся истински живот в киното. Търся интрига, двусмислие, поне малко непредсказуемост. Но те са лукс, който студиата не могат да си позволят. Бюджет от стотици милиони не прощава експерименти. Сложната персона е риск – тя изисква зрителят да мисли, да се съмнява, да усеща дискомфорта на моралното колебание. А ако публиката в Пекин, Лондон или София не схване веднага кой е „добрият“ и кой „злият“, цялата инвестиция отива на кино.

Гледах как машината за шаблони работи безпогрешно. Героят е „силен“. Другият е „смешен“. Третият е „жертвата“. Това не са хора, а функции. Наредени една до друга, за да държат сюжета. Дълбочината е лукс – не може да бъде стандартизирана за глобалния пазар. Ако някой „герой“ направи нещо неочаквано, цялата постройка се срутва под тежестта на собствената си нелогичност.

Икономическият прагматизъм е в основата на всичко. Студиата не гонят гениалност, а предвидимост. Те знаят точната емоционална крива, която трябва да измине зрителят, за да се почувства „задоволен“, без да бъде предизвикан. Резултатът е зрелище, визуално впечатляващо, но емоционално стерилно – като пакетна храна, която изглежда добре на снимка, но не те храни.

След прожекцията излязох на студения въздух на София. Оставих надписите да се въртят, без да усетя нищо друго освен лека умора. Киното не е забравило как се правят сложни герои – просто е решило, че е по-евтино да продава празни кутии с лъскави етикети.