къща

В детството си израснах с много братовчеди и не изпитвах нужда да имам брат или сестра. Ето защо се изненадах, когато родителите ми ми съобщиха благата вест, че ще ставам кака. Първоначално не се зарадвах, но с нарастването на коремчето на мама, започна да ми харесва идеята да бъда опора и защита за някого. И в най-смелите си мечти обаче не си бях предстяла, че ще се превърна в сестричка не на едно, а на две човешки същества.

Ето така започна моята история като част от многодетно семейство. Кой да предположи, че семейството ни ще се увеличи едновременно с двама нови члена. Спомням си изумлението на баща ми, когато от родилния дом му съобщиха, че вече е горд баща на 3 дъщери. Когато прибрахме бебетата вкъщи, всички много се радвахме и за мен нямаше значение дали са момченца или момиченца, така бе и за родителите ми.

Първите месеци от отглеждането на близначките минаха спокойно и натоварващо единствено за майка ми, която трябваше да ги кърми. Но след шест месечинки мъницте започнаха да пълзят и да пипат всичко, което им се изпречи на пътя. След още толкова време проходиха, а след това и проговориха. Вкъщи се вдигаше голяма врява. Чуваше се само „Дай!“, „Това е мое“, „Не пипай!“, „Не там и не яж това“. Колкото и да обичам сестричите си, имаше неща, които си бяха само мои и не исках да ги споделя. Това пораждаше и голяма част от споровете ни.

С годините растяхме, играчките се трупаха, дрехите, суматохата… Пералното постоянно бе зарито с дрехи, мивката в кухнята преливаше от чинии и тави за готвене, плюшени мечета, моливи и боички навсякъде. Родителите ни сметнах за необходимо да се преместим в къща, която да събира всичките ни вещи и нас самите.

Така успяхме да нормализираме положението. Всеки имаше стая и задължения в новия дом. Но след това дойде друг период – този на гаджетата. Баща ни изпитваше паника при всяко наше излизане с момче. Чули сме хиляди лекции на тема мъжете и жените и как стават бебетата.

Вече пораснахме и всяка от нас пое по своя път – университет в друг град, командировки в чужбина, работа, ангажименти. Сега не живеем всички заедно в просторната къща, а се прибираме закратко. Родителите ни усещат вече симптома на „празното гнездо“ и им липса суматохата. Но щом ние трите се завърнем вкъщи, им припомняме какво е забава. Толкова сме шумни, че пак им се иска тишина.