Няма нищо по-просто от това да си създадеш малка крепост от предпочитания, да си сложиш розовите очила и да не допускаш нищо, което не ти харесва. Всички го правим. Разликата е, че някои го правят осъзнато, а други — сляпо, водени от алгоритми. Алгоритми, които знаят как да те примамят, как да те задържат, как да ти продадат и след това да те забравят.
Онлайн животът е като евтин бозав магазин — всичко е подредено, подредено и подредено, за да те накара да си купиш. Няма истински избори, има само илюзия за избор. Илюзия, която се поддържа от безкрайни потоци информация, филтрирани така, че да съвпадат с вече съществуващите ти вярвания. Това не е прозорец към света, това е огледало.
Замислете се за последното нещо, което споделихте в социалните мрежи. Беше ли нещо, което ви разтърси, предизвика ви, накара ви да се замислите? Или беше поредният лайк-байт — нещо безобидно, забавно, удобно? Лесно е да плуваш по течението, да харесваш, да споделяш, да се чувстваш част от нещо. Трудно е да излезеш от балона, да погледнеш отвъд собствената си малка крепост. Но точно това е нужно. Защото в крайна сметка, светът не се върти около това, което ти харесва.
Аз се опитвам да не се поддавам на тези игри. Да чета различни гледни точки, да търся нови идеи, да поставям под въпрос собствените си убеждения. Понякога е болезнено, понякога е неприятно, но е по-добре да си изгубен в реалността, отколкото затворник в собствения си балон.
You must belogged in to post a comment.