изследвания

Евтини аплодисменти
150 150 SveRaz

Първите ми години в науката минаха в обяснителен режим. Обяснявах на роднини, на съседи, на случайни познати защо дадена тема ме вълнува, защо е важна и как се работи по нея. Най-често, вместо да получа разбиране, си тръгвах с поглед на съжаление. „Горкичката, толкова много учене, а за какво?“. И с тиха надежда, че усилията ми някой ден ще бъдат възнаградени.

После дойдоха „успехите“ – малки, понякога почти незабележими, но все пак признания. Появиха се статии, интервюта, покани за участия. И тогава разбрах, че е по-лесно да си „героиня“, отколкото просто учен. По-лесно е да се вярва в красивата приказка за жената, която сама срещу всички успява, отколкото да се гледа на реалността. Защото приказките не струват пари.

Открих, че тези истории за „успех“ често прикриват липсата на средства. Лабораториите, които изглеждат като музеи на антикварни уреди. Центрофугите, кърпени с тиксо. Пробите, съхранявани в хладилници, които скърцат тревожно. Това не е романтика, това е оцеляване. Икономиката на науката е проста: когато няма реактиви, няма и наука. Всичко останало е декор.

Ние, публиката, сме свикнали да се възхищаваме на борбата, защото е евтино. Лайк, споделяне, комплимент – това е всичко, което се иска. Моралното превъзходство се купува безплатно. Докато реалните кариери се сриват под тежестта на недостига, ние се чувстваме добре, защото сме „подкрепили“ каузата.

Спрях да търся истории за преодоляване на трудности. Сега гледам отчетите за бюджета. Проверявам къде отиват парите. Това е единственият начин да разбереш кой наистина подкрепя науката – не този, който аплодира, а този, който плаща. Истинската подкрепа не е в думите, а в наличието на реактиви, консумативи и стабилно електрозахранване.

Защото, ако продължим да се възхищаваме единствено на оцеляването, скоро ще останем само с красиви истории и празни лаборатории.“

  • SveRaz
  • 1

До колко трябва да се доверяваме на лекарите?
150 150 SveRaz

В България в последно време медицинската грижа стана повече търговска дейност, отколкото в грижа. Сега по всякакъв начин се правят постъпки, за да може да се източат клиничните пътеки, дори и да няма необходимост от това.

Последния мой злочест опит в тази връзка беше съвсем скоро. След сериозно нервно напрежение на работа и доста прегрешения с диетата започна да ме боли стомах. И понеже знам, че си имам проблеми със стомаха от години (гастрит) отидох на лекар, за да проверят какво всъщност се случва.

Лекарят, на когото реших да се доверя, е завеждащ гастроентерологичното отделение в една от големите болници в града, а неговото име се споменава с доста добри отзиви в онлайн пространството. И така… посрещна ме с особени въпроси за семейното ми положение, но да кажем, че тази информация му е била необходима за сваляне на общата анамнеза, но се почувствах странно. Започна преглед с ехограф, с който не регистрира абсолютно нищо притеснително, но понеже бях с направление реши, че трябва да ме хоспитализира и да ми направи гастроскопия и колоноскопия… ей така за всеки случай.

И тъй като споменах вече, че от години си имам проблеми със стомаха разбирайте, че не веднъж ми е правена гастроскопия. Напълно съм наясно какво представлява това изследване и колко е „приятно“. Но тъй като докторът си каза, че това изследване ще го направи само заради застраховката, ми стана ясно, че тука се иска да се източи здравната каса. Помислих си дали наистина има смисъл да се подлагам на подобен стрес. Първо колоноскопията е изследване, което не се прави на хора под 40-годишна възраст, аз съм далеч от тази възраст. На второ място, при липса на данни от други изследвания – ехографско и кръвни, подобен тип манипулация, която се осъществява с пълна упойка на всичкото отгоре, е напълно ненужна.

Тогава отново се спираме на въпроса – защо здравеопазването трябва да е търговия на изследвания, а не хуманна наука, която се грижи за хората по всякакъв начин?

 

  • SveRaz
  • 0

Болест ли е старостта?
150 150 SveRaz

life pillНе се бях замисляла за старостта като болестно състояние, но ето че модерни изследвания като че ли се опитват да ни кажат точно това. Преди няколко дни четох статия в американско онлайн издание, че учени се опитват да излекуват остаряването като измислят медикамент, който да поддържа живота ни до около 120 години, при това още по-сензационното е, че идеята е този лек да ни поддържа млади или поне да ни помага да не изглеждаме на видима възраст над 40 години.

Фантастично! Представяте ли си?

А може би не… Първоначалната ми изненада и еуфория от новината бе заменена със съмнение, а след това с нежелание да чета повече. Защото се сетих за тези две неща.

Първото е… как е хрумнало на някого изобщо да разглежда старостта като болест. И си отговарям на този въпрос – все пак болестта води до трансформация на клетките в организма, до видими изменения във вида и прочие. Ако погледнем така на нещата то измененията, до които води старостта – отпускане и изсушаване на кожата, износване на организма и спад в имунитета в последствие на което се появяват други болести… – да тогава може да се каже, че старостта е много неприятна.

Бленуваме за вечна младост, защото тя носи красота, сила, потентност. Всички искаме да имаме физическата възможност да се радваме на живота и да градим за децата си свят, в който те ще живеят по-добре и по-дълго и в по-голяма безопасност.

Но дали това наистина е възможно? Ако опитите за тестване на този медикамент започнат сега, резултат евентуално ще има след около 20 години при непрекъснати изследвания на жизнените показатели на хората, върху които се извършва тестването. При това никой не би могъл да знае колко дълга би могла да бъде продължителността на живота на тези хора, след като са приемали лекарството. Затова ще трябва да се наблюдават от екип учени до последния им час и да се установи точната причина за напускането им на земния им път. Като включим и възможността за странични ефекти и тяхното отстраняване, то бих могла да заключа, че все пак откритието на такъв източник на по-дълъг живот ще отнеме поне век.

Дори след век… колко ще струва едно такова лекарство? Моят отговор – толкова много, че няма да има масово производство, а само отбрани ще могат да си го позволят. Като не става дума само за богаташи, а може би за хора с власт или такива, поставени на стратегически позиции, за които власт имащите ще сметнат, че трябва да бъдат поддържани – като папата, например. След това идват президентите на Великите сили, монарси и знатни шейхове.

Предвиждам, че по-висока продължителност на живот на едни, ще доведе до много мъка и страдание за други. Периодите на едно и също статукво ще са по-дълги, по-дълги ще са и управленията, животът ще се цени по-малко.

Независимо дали старостта се приема като болест или не, лекът би предизвикал много повече беди, отколкото радости. Вие как мислите?

  • SveRaz
  • 2