В чата на една голяма платформа за доставка попаднах на яростна потребителка. „Върнете ми парите, не разпозна системата лицето ми, чаках половин час пред камерата!“ – изсипа тя. Тогава разбрах, че сме станали доброволни жертви на илюзията за ефективност. Живеем в епохата на софтуерната измама, където всичко е проектирано „без усилие“, но никой не говори за реалната цена. И тази цена е проста – губим връзката с действителността.
Големите технологични корпорации ни продават една и съща лъжа: че прогресът означава изчезване на трудностите. Те изграждат затворени екосистеми, където не е нужно да разбираш как работи нещо, нито да четеш инструкции, нито да мислиш самостоятелно. Всичко е автоматизирано, оптимизирано и… стерилно. Но в тази стерилност липсва същината. Когато премахнеш всяко усилие, не ставаш по-свободен, а по-лесно контролируем. Софтуерът те държи за ръка, докато забравиш да ходиш сам.
Забелязах това ясно при един занаятчия, който се бори с платформи за доставки. Той познава продукта си до последния детайл, разбира как материалът реагира на влага, знае колко сила е нужна за всяка стъпка. Неговата работа изисква внимание и познание. От другата страна стои гигантът, който предлага „удобство“ – интерфейс, прикриващ пълна некомпетентност. Когато всичко е само едно кликване, губиш връзката с предмета. Ставаш просто клиент, а не майстор на умението.
Истинското удовлетворение идва от преодоляването на трудността – било то разчитане на схема или изтощение след дълъг труд. Усилието е единствената гаранция, че резултатът е твой, а не просто прехвърлен през облака. Софтуерната инвазия в ежедневието ни ни прави лекомислени, защото ни освобождава от нуждата да разбираме процеса.
Следващият път, когато някой ти обещае „революционно решение за пълна автоматизация“, провери дали това решение не изисква да се откажеш от последното си умение – да разбираш света.
