Един пълен паспорт не е доказателство за живот, а по-скоро за бързане. Можеш да прелетиш хиляди километри и да не запомниш нито един залез, докато една случайна спирка в Родопите може да ти върне усещането за реалност само за час.
Наскоро, докато чаках влака си на Централна гара в София, забелязах една жена. Кашмиреното ѝ палто беше в пълен дисонанс с миризмата на изгоряло дизелово и застоялия въздух, но това не беше най-странното. Тя не следеше таблото с разписания, нито гледаше през прозореца. Очите ѝ бяха впити в телефона, а пръстите ѝ преминаваха по екрана с прецизността на хирург. Беше в състояние на тревожност, изчислявайки времето между пристигането на влака и следващата си точка в Рим. Разпознах себе си.
Преди години пътуването за мен беше събиране на културен капитал. Имах списъци, маршрути и стратегии, за да „отметна“ Флоренция, Прага и Лисабон с минимално време за престой и максимална видимост в дигиталната ми галерия. Помня една следобед в Уфици – сред шедьоврите на Ренесанса, аз не виждах красотата на Ботичели. Виждах само часовника си и изчислявах дали ще успея да стигна до следващото „must-see“ кафене, преди да е отминала златната светлина. Бях там физически, но умът ми беше вече в следващия кадър.
Това е модерна болест – превръщането на преживяването в стока. Ние не пътуваме, за да бъдем, а за да притежаваме местата. Превърнах преходите си в транзакции – плащах с вниманието си, за да получа печата в паспорта и снимката в профила. Изграждах имидж на човек, който е „видял света“, но всъщност бях просто колекционер на празни кадри. Механизмът беше прост и древен: търсене на потвърждение чрез натрупване на символи. Колкото повече места „отметвах“, толкова по-важна изглеждаше идентичността ми. Но под този слой от виртуални достойнства нямаше нищо друго освен умора.
Осъзнах го, когато попаднах в малък град в Испания без интернет и без списък с места за посещение. Първоначално паниката беше огромна – без план бях невидима, без план не съществувах. Но после се случи нещо странно. Забелязах как светлината пада върху старите каменни стени в три през обед и как миризмата на печена маслина изпълва тесните улички. За първи път от години не бях в режим на „отметване“, а в режим на присъствие.
Сгреших, мислейки, че движението е равнозначно на прогрес. Че ако се движа достатъчно бързо, ще натрупам достатъчно смисъл. Истината е, че най-ценните моменти често са тези, които не могат да бъдат вкарани в разписание. Сега, когато събирам багажа си, списъкът ми е много по-кратък и често съдържа само едно изискване: да не забравя да седна на някоя пейка и просто да гледам.
Когато видя някой на гарата да изчислява секундите между дестинациите си, просто минавам покрай него и не казвам нищо. Все пак, той разполага с много красиви снимки на места, които не помни да е усетил.
