Когато бях малка обичах да колекционирам почти всичко. Страстта ми започна с марки, покрай колекцията на баща ми, която беше събирал с години. Повечето от неговите марки представляваха снимки или репродукции на картини на известни художници и аз ги разглеждах и изучавах с часове. С течение на времето и аз започнах да събирам пощенски марки, които майка ми, поради естеството на работа си, ми носеше все още залепени на пикове от писма. Цялата процедура за отделянето на марките от пликовете беше дълга. Първо ги потапяхме във вода, отделяхме самата марка от хартията, почиствахме до колкото е възможно лепилото от гърба ? и я оставяхме да изсъхне на плочките в банята. Когато това ставаше, притискахме марките с някоя дебела книга, за да се изправят и чак тогава ги нареждахме „по серии“ в собственоръчно направен от баща ми класьор.
Това хоби отнемаше много от времето ми, но пък и ми доставяше удоволствие. Харесвах цветовете на малките късчета хартия. Разучавах печата върху тях и си представях пътя, който са изминали. След време започнах да събирам и екзотични монети – от Нигерия, Испания, Турция, Гърция… За мен като дете това беше единственият реален досег до тези държави. Оглеждах монетите с интерес – изписаните върху тях думи и цифри. Особено внимание обръщах на годината на емисията им. Колкото по-далечна беше тя, толкова повече се радвах. В главата ми се преплитаха образи на хора, които са използвали тези монети.
Отделях специално внимание и на тях – оформях им калъпи и ги поставях в тях като на аукцион. Гордеех се с колекцията си и я показвах на всеки, който проявеше поне малко интерес. Разказвах им от къде са монетите ми и как съм се сдобила с тях. С течение на времето всички мои роднини и приятели започнаха да ми носят монети от местата, които са посетили.
Аз пораснах и това хоби вече отдавна остана в миналото. Вече не се впечатлявам толкова от монетите, защото те не са единственото нещо, което ме докосва до държавите, от които са. Марките продължавам да разглеждам с особен интерес, но няма да тръгна да отделям толкова време за тях колкото преди.
Скоро споделих тази моя детска страст с една колежка. Тя има вече доста голямо дете и загрижено започна да ме разпитва за времето, което съм отделяла на това хоби и степента на пристрастеност. Според нейната теория ангажирането с подобен тип колекционерство е твърде обвързващо с някакви предмети. Тя се опитвала да възпита сина си, че предметите нямат значение и не трябва да им се отделя такова голямо внимание, каквото се прави напоследък в света ни.
Страхотна гледна точка и начин на възпитание, но аз не съжалявам за моята отдаденост към хобито ми. Никога не съм се чувствала пленена от него, а то по всякакъв начин ми доставяше удоволствие. Ето защо си мисля, че е хубаво да възпитаваме децата си в липса на меркантилност, но ако им забраняваме неща, които ще са им интересни и ще им доставят удоволствие… не е ли малко прекалено?
Вие как мислите?