Често си мисля, че гласуването в нашата мила родина България е някаква формалност, която почти нищо не променя. Политиците говорят с високопарни изрази, обещават, че ще направят промяна, но после всичко остава същото. Всеки път, когато се появи скандал с корупция или някой краде публични пари, а нищо не му се случва, усещането, че гласът ти е безсмислен, се засилва. И започваш да се питаш защо да се занимаваш изобщо – защо да губиш време, когато знаеш, че „тези хора всички са едни и същи“ и че решенията се вземат зад кулисите, а не в интерес на обикновения човек.
Някак естествено идва апатията. Много хора се чувстват отчуждени от политическата система. Не разбират законите, не следят дебатите и често дори не знаят какви конкретни решения вземат различните партии. Всичко изглежда объркващо – едни и същи обещания за по-добър живот, за повече пари и работа, но на практика нищо не се случва.
Медиите понякога допълнително объркват – едни казват едно, други – друго, а истината е някъде по средата и никой не може да я разбере.
Има и чисто практически причини. Понякога е трудно да стигнеш до избирателната секция, особено ако живееш в малко населено място или си далеч от постоянния си адрес. Работата, семейните ангажименти, бюрократичните изисквания също могат да те отблъснат. И когато всичко това се комбинира с усещането, че един човек няма никакво влияние, мотивираността просто изчезва.
На всичкото отгоре е и психологическото чувство за безсилие. Много хора мислят, че гласът им е капка в морето и че каквото и да изберат, системата си остава същата. Виждат, че малко хора гласуват, че политиката продължава по стария си начин, и сякаш дори активното участие е безсмислено. Това усещане е болезнено – ти искаш промяна, но виждаш, че системата те изключва, че твоят глас няма тежест, и така решаваш да се отдръпнеш и да не участваш.
И в крайна сметка всичко това – недоверието, апатията, объркването, практическите пречки и чувството за безсилие – се събира в едно голямо обяснение защо толкова много хора в България просто не гласуват. Не защото не ги интересува бъдещето на страната, а защото им се струва, че никакви усилия не биха имали реален ефект.