бежанци

Опасна ли е толерантността?

150 150 SveRaz

В последно време спряхме да слушаме постоянно за проблема с бежанците, сякаш той магически се е изпарил. Всеки, който поне веднъж е излизал извън пределите на страната, ще му стане ясно, че този проблем не се е изпарил, а точно обратното – проблема си е тук, по улиците, до големите магазини, около цялата гара в градовете. Всичко прилича на палатков лагер, а усещането е повече от притеснително, още повече като забележите и местните полицаи, които държат автоматите си в бойна готовност.

Странно е обаче как медиите избират как да натрапят дадена информация и как в същото време да направят така, че хората да забравят за съществуването на даден проблем. Особено ние, българите, които нямаме чак такъв пряк допир до бежанската криза. Може би само по определени региони като Харманли и София, където малко повече си личи. Но в същото време в големите европейски столици проблема с неспирните потоци от бежанци, не спира. Завладели улиците, тези хора, избягали от смъртоносна заплаха живеят като скитници и просяци.

Започнах да се замислям сериозно за проблема. Наистина ли е толкова невъзможно да се осигури място, където да се подслонят тези хора. И отговорът е – „да“. На практика трябва да се вложат милиони евро за изграждане на центрове за настаняване, а също така да се инвестират също толкова много пари за ежемесечната им издръжка. Разбирам, че тези хора бягат от война, но на практика никое общество не е длъжно да им осигурява подслон и препитание. Те, като образовани и способни хора, би трябвало да съумеят да се впишат в средата, в която търсят убежище и да започнат самостоятелно да изкарват прехраната си, без да разчитат на благотворителност.

Но тук говорим за различни групи бежанци. Първата вълна беше именно от такива хора – с образование, които наистина могат да се пишат в обществата. Следващите бежански вълни вече бяха напълнени с хора, които няма образование, предимно мъже, които по един или друг начин не разбират обществата в които търсят спасение… от нещо имагинерно за нас.

То тогава въпросът е – Наистина ли трябва да сме толкова толерантни към тези хора, които дори няма да бъдат пълноценни граждани на държавите, в които ще отидат и само ще точат социалните системи, а ние ще трябва да търпим тяхното нахалство да налагат собствените си културни различия и дори да заплашват със саморазправа?

Различен или обикновен?

150 150 SveRaz

Времето, в което живеем сега е особено благоприятно за хората да проявяват своята индивидуалност и странности. Когато нашите родители са били млади, е било много по-трудно да бъдеш различен, пъстър, ярък и „артистичен“. И не говоря само за българските условия на социалистически тоталитаризъм, а за целия свят. По цялото земно кълбо, дори и в най-демократичните за онова време държави, хората, които са се различавали от общоприетите норми, са били гледани „с други очи“. Били са обсъждани, подхождано е към тях с недоверие и дори са били преследвани от закона.

Особено актуален пример е хомосексуалното общество. Дълги години тези хора са били принуждавани да се срамуват и крият от това, което са в действителност, което от своя страна е довело до огромно количество самоубийства и депресии.

В днешно време продължава да съществува едно особено мнение към хомосексуалистите, но в същото време и в голяма степен тези хора се възприемат по абсолютно нормален и обикновен начин. Което говори за едно чисто човешко израстване на обществото ни.

Следващият ми пример е свързан с една история, на която станах свидетелка. По улицата се разхождаха група пънкари с удивителни прически и цветове на косите си. Загледах ги, защото за мен бяха интересни и се възхитих  на времето и търпението, което са отделили да „зацементират“ косите си в тези неестествени пози. До мен едни от продавачките в близките магазинчета, излезли на по цигара, бурно изразиха възмущението си от вида да младежите. Дори част от тирадата, която избълваха съдържаше и голяма доза насилие, което родителите на тези деца е трябвало да прилагат, за да ги вкарат в „правия път“.

Винаги съм обичала да задавам два въпроса, свързани със стереотипите – Дефинирайте „нормално“? и Кой определя какво е нормално и какво не?

Отговорите винаги са били строго индивидуални, а на практика почти никой не може да ми отговори кой определя тези норми. Обществото? Религията? Ценностната система – тя е различна за всеки човек. Тогава защо трябва да налагаме нашите виждания за живота на останалите?

За мое най-голямо щастие света ни се развива все повече в приемането на цветните, различни, нестандартни хора. За съжаление страхът е много по-голям, когато става въпрос за бежанците, идващи със своята различна култура, вяра, ценности, бит.

Дали светът ще успее бързо да „порасне“ и да приеме и тези различни, ще разберем след време. А сега, за себе си можем единствено да следваме своето сърце и да не си позволяваме да живеем нечии чужд живот.