книги

Минали истории

150 150 SveRaz

Книжна вълна явно ме е завладяла. Лошо няма. Като записах за книги ще продължа и днес…

Специфичната „обич“ към книгата е много странно явление. Тя или те посещава като дете и не те оставя до края на живота ти, или някой един ден ти отваря очите за неизмеримия свят между страниците, или пък, както не си чел никога, в един  момент ти препоръчват роман, започваш да четеш и се влюбваш до живот. Така действа това странно хартиено пособие за ума. Влезе ли веднъж в живота ти нямаш нито силата, нито волята да я оставиш.

10569062_10152537245380498_191605649810302792_nПомня, като дете бях доста буйна и понякога мечтателна. Едно от любимите ми занимания беше да отмъкна книга и да се шмугна на някое скришно място, където да останем само аз и тя насаме. Това бяха едни от най-спокойните ми и най-пълноценни мигове. Често в игрите си представях, че съм Пипи и имам своя вила Вилекула, представях си какво ли ще е да имам перка на гърба си или пък как бих реагирала ако срещна Дяволче. А… и разбира се имах голямото желание да боядисвам огради.

Тогава нямаше интернет, нямаше социални мрежи и съответно ние децата имахме много повече свободно време да изживяваме приключения. А ако искахме да разкажем случка можехме да я хиперболизираме, водехме само отбрани приятели на местата, които бяхме открили, вместо да ги постваме в мрежата. Бяха романтични и мистични времена, в които имаше повече лично пространство, повече детски тайни, които решавахме да посветим само на малцина. Днес попаднах на тази снимка във фейсбук и не се сдържах да я споделя и тук. Мисля, че много наподобява на моето детство и ми връща скъпите спомени, за които пиша…

Нека не убиваме детското у децата ни с компютърни игри!

150 150 SveRaz

Когато бях малка, обожавах мама да ми чете приказки в леглото. Може би всички деца тогава са били като мен. Но днес е различно. Родителите нямат време за вечерни приказки, а предпочитат да пуснат на детето някоя компютърна игра с роботи, които се стрелят.

Като майка, аз твърдо реших да изкореня този принцип, поне от моето семейство. Синът ми е на 6 годинки и упорито се бе увлякъл по компютърните игри. А книгите – те бяха нещо извънземно за него.

Тогава започнах да купувам детски приключенски четива, с които да събудя интереса му. Приказките на Братя Грим определено го грабнаха. Всяка вечер отделях по половин час, за да му почета в леглото и забелязах, че страшно се забавлява. Така започнах да купувам все повече и повече детски книжки, а покрай тях, си взимах и нещо за мен. За себе си последно купих „Разкази с неочакван край“, „Тайните на Ванга“ и „Феномените на България“ – все мистични истории, и то от същото издателство, което разпространява и детските книжки.

svetlio-kantardjiev-niu-media-groupИменно оттам разбрах, че не съм единствената майка, която си е поставила утопичната цел да възпита детето си с книга, а не с игра на компа. Масово родителите са започнали да се връщат към стария, добре познат метод и това ме радва. Това личи от продажбите на четиво за малчугани, някъде беше споделил Светльо Кантарджиев – изпълнителен директор на наше известно издателството.

Казвам „зарадва ме“, защото смятам, че все още има шанс да възпитаме децата си по правилния начин – така, че да развием въображението им. Защото най-лесно е да пуснем анимационно филмче и да убием детското у децата ни.

Допълнение: Преди дни си купих и едно от най-новите попълнения в каталога на издателството на маркетинг директора Светльо Кантарджиев – книгата „СПЕЦНАЗ Алфа – Моята съдба“. Тя изобщо не е предназначена за деца, но смята, че е логично допълнение към този списък от четива тук. Мемоарна книга е и разказва за реални събития през погледа на ръководителя на антитерористичната група „Алфа“, част от руските спецчасти.