Книжна вълна явно ме е завладяла. Лошо няма. Като записах за книги ще продължа и днес…
Специфичната “обич” към книгата е много странно явление. Тя или те посещава като дете и не те оставя до края на живота ти, или някой един ден ти отваря очите за неизмеримия свят между страниците, или пък, както не си чел никога, в един момент ти препоръчват роман, започваш да четеш и се влюбваш до живот. Така действа това странно хартиено пособие за ума. Влезе ли веднъж в живота ти нямаш нито силата, нито волята да я оставиш.
Помня, като дете бях доста буйна и понякога мечтателна. Едно от любимите ми занимания беше да отмъкна книга и да се шмугна на някое скришно място, където да останем само аз и тя насаме. Това бяха едни от най-спокойните ми и най-пълноценни мигове. Често в игрите си представях, че съм Пипи и имам своя вила Вилекула, представях си какво ли ще е да имам перка на гърба си или пък как бих реагирала ако срещна Дяволче. А… и разбира се имах голямото желание да боядисвам огради.
Тогава нямаше интернет, нямаше социални мрежи и съответно ние децата имахме много повече свободно време да изживяваме приключения. А ако искахме да разкажем случка можехме да я хиперболизираме, водехме само отбрани приятели на местата, които бяхме открили, вместо да ги постваме в мрежата. Бяха романтични и мистични времена, в които имаше повече лично пространство, повече детски тайни, които решавахме да посветим само на малцина. Днес попаднах на тази снимка във фейсбук и не се сдържах да я споделя и тук. Мисля, че много наподобява на моето детство и ми връща скъпите спомени, за които пиша…