“Сексът и градът” е култова поредица продължила шест години, която се превръща като наръчник на едно цяло поколение подрастващи момичета, които тепърва започват да ходят по срещи. Този сериал, колкото и наивно да е построен, всъщност звучи учудващо логично в много женски уши. В голяма част от ситуациите момичетата дори се припознават.

Историите на Кари, Саманта, Шарлот и Миранда са на четири напълно различни една от друга жени, които търсят своята голяма любов и реализация в големия град. Сценаристите на поредицата са се постарали да обединят в тези четири персонажа едни от най-големите групи жени, които се отличават в съвременното ни общество. От тези, които търсят принца на бял кон, през тази, която търси истинската, разтърсваща любов; интелигентната жена, която плаши мъжете с нивото на познанията си и сериозната професия, която има и тази, която е успяла в работата си и намира срещите само за секс.

Толкова пъти съм ставала свидетелка на разговори между млади жени и момичета, които дават за пример ситуации от сериала, за да намерят решение на собствените си проблеми. Честно казано това ми се струва странно и от части прекалено. Не може да черпиш опит и съвети от нещо измислено и преекспонирано. Дори и то да е вдъхновено от реални ситуации. Защото истинските хора не могат да се изградят и измислят. Те са сложни, добри и лоши, полярни в чувствата си. И колкото и да се стараят сценаристите винаги има нещо плоско в характерите на телевизионните персонажи.

Но вредата вече е нанесена. Да се надяваме, че все по-малко жени ще взимат съвети от подобен тип сериали и ще бъдат просто по-наблюдателни и сензитивни към реалния свят, който ги заобикаля.

 

Обществата винаги са налагали определен модел на поведение. Отклонението от тези норми, често предизвикват негативни реакции. И това може лесно да бъде обяснено с естествената човешка природа да отхвърля всичко различно от познатото му. Не, защото то е “грешно”, а защото то е непознато. Това предизвиква страх, а страхът агресия. Агресията, предизвиква страх от отсрещната срана да проявява свободно своята различност… и така дълги години.

Но истината е, че хората не могат да избягат от истинската си същност и колкото и да се опитват да я скрият, тя рано или късно излиза на бял свят. Ето защо бавно, но сигурно започнаха промените в обществата. Първо жените изявиха своя глас и върнаха правото си да гласуват за избор на държавно и местно управление, да изказват свободно позицията си, без това да провокира смях. С течение на времето жените започват да упражняват платен труд, което в голяма степен ги прави самостоятелни.

Следват бавните бебешки стъпки на хомосексуалистите. Този казус продължава да провокира разгорещени дискусии, но въпреки това, световните общества стават все по-либерални и разбиращи от гледна точка на този “феномен” хомосексуализъм. Смятан за болест и “лекуван” по всякакви зловещи начини, включително и с шокова терапия, хомосексуализмът вече не се смята да заболяване. Въпреки, че не е добре прието от един голям процент от хората, той все пак може да бъде “практикуван” легално, без да е необходимо хората да се крият или да бъдат преследвани от закона.

На дневен ред в последно време са хората, които са се родили от един пол, но се определят като противоположния, или просто такива, които имат необходимост да се обличат като жени. Травеститете и транссексуалните са новото “различно”, което плаши изключително много възрастното поколение. За тях това е странно психическо състояние, което би трябвало да се лекува. Не го разбират, не го харесват и както казах и в началото страхът от непознатото поражда агресия.

Само времето ще покаже до колко обществата ни ще пораснат и ще възприемат този тип различност и дали толерантността в един момент няма да придобие много изкривени размери.

Днес ще ви разкажа за адвокат Янко Янев. Не защото го познавам или защото ми е някакъв роднина, а чисто и просто защото ме трогна неговата история.

Адвокат Янко Янев както говори и титлата пред името му е юрист по професия. В началото на професионалната си кариера е взел дипломата си по право от Югозападен университет „Неофит Рилски“. След завършването, заминава за столицата и там успешно приключва задължителния си стаж. На скромната възраст от 27 години започва работа в кантората на Лега Интерконсулт. Едва няколко години по-късно отваря собствена кантора, като постепенно освен в столицата стартира бизнес в Пловдив и Велико Търново.

В течение на времето Янко Янев се жени и му се ражда едно дете. Човекът се очертава като преуспял не само в професионален, но и в личен план. Изглежда като един от късметлиите, избрани да изживеят Американската мечта. Както знаем обаче, щастието никога не чука само на вратата.

За жалост през 2008 г., когато адвокат Янко Янев е едва на 34 години, претърпява тежък пътен инцидент. Получава наранявания, които за малко не го обричат на парализа. Не мога и да си представя колко силна воля се изисква, за да се справиш с подобен удар от съдбата. Едва ли е било леко и едва ли някой ще отрече силната воля, от която се нуждаеш в подобна ситуация.

Похвално е обаче как адвокат Янко Янев се справя въпреки всичко. Той не само, че се възстановява напълно, но прави рязка промяна и в професионалната си кариера. След инцидента насочва вниманието си основно към казуси, свързани със застрахователното право и най-вече с казуси след претърпяно ПТП. Започва да се специализира активно в тази област и трупа все повече съдебни спорове, приключени в полза на неговите клиенти.

Ето защо ви препоръчвам именно този юрист, ако се нуждаете от добър застрахователен адвокат. А ако сте претърпели пътно-транспортно произшествие и имате проблеми с изплащането на застраховката си, въобще не се двоумете. Кантората на адвокат Янко Янев е сред водещите в бранша и там със сигурност ще намерите някой, който да ви помогне.

Ето, че започвам поредната философска тема, която едва ли има еднозначно становище за всички. Но пък това не би трябвало да ми пречи да разсъждавам върху нея, нали така?

Емоционалната интелигентност (EQ) и “нормалната” интелигентност (IQ) в последно време силно се разграничават от специалистите. На първо място интелигентността, такава каквато хората обичат да я измерват, е съществена комбинация между способностите на определен индивид да решава различни видове задачи. Или според определението в Уикипедия това е “цифров резултат, получен от решаване на серия редовни тестове, разработени с цел определяне на степента на интелигентност (когнитивна способност, интелигентност) на един пациент, във възрастова група съответстваща на останалата част от населението. Тези тестови въпроси са логически, пространствени, математически и вербални”.

Емоционалната интелигентност от своя страна, се определя като способността да се дефинират собствените емоции, да се контролират, да се разпознават в останалите хора. Със сигурност нещо много трудно за поколението на нашите родители, а от части и нашето, които сме израснали с американските екшън герои, които нямат и капчица емоция. Или по-точно не я показват, а това от части се крие в смисъла на емоционалната интелигентност. На практика добрият самоконтрол е един от признаците на високата емоционална интелигентност.

Но докато се вглеждаме прекалено много в собствените си чувства и емоции, твърде е възможно да развием онази егоистична непоносимост към всички останали. А това не би трябвало да се случва в едни социални общества, каквито са нашите.

Емпатията… Част от Емоционалната интелигентност, която много малко хора притежават в действителност. На практика EQ е съвсем нова сфера на изследване в психологията и твърденията на специалистите, ако може въобще да се смята, че има такива, са, че много малък процент от хората притежават емоционална интелигентност. Тя обаче според тях се развива и колкото по-наблюдателен става човек, навътре и навън, толкова повече се приближава към целта си (ако можем въобще да твърдим, че развитието на емоционална интелигентност е цел).

Та, емпатията, това е емоционалната симпатия, която е способността да разпознаваме емоционалните вълнения у хората около нас и да можем да им повлияем положително, ако е необходимо. Разбира се за това се изисква желание. А желание у хората да се натоварват с проблемите на останалите, не винаги има. Всеки пази личната си хармония и често няма желание да отдели от времето си за останалите.

Ето защо психолозите и учените, които изследват емоционалната интелигентност се стараят да възпитат у хората стремежа да се самоусъвършенстват и развиват, като придобият именно това ценно качество, съвкупност от много други качества.

Може би някой ден това ще стане реалности и децата още в училище ще се възпитават на емоционална интелигентност, но днес тя е толкова рядко срещано явление, че социалното общуване между хората страда изключително много от това. А все пак живеем в социуми, нали?

Ще споделя с вас една странна за мен случка, на която станах свидетелка преди няколко дни. Наблюдаваната от мен ситуация беше повече от странна, а мнението ми не е базирано на каквито и да било познания по темата. Може би се влияя повече от общоприетите норми, но като цяло сигурно има повече от две мнения по въпроса, за което ще се радвам да споделите вашето.

И така, с моите приятели се озовахме на концерт в Пловдив на Античния театър там. По едно време вниманието ни беше привлечено от дете, което неистово се опитваше да надвика изпълнителите на сцената. Както и ние, така и хората около нас, започнахме да обръщаме повече внимание на детето и неспособния да го успокои баща, вместо на прекрасните музиканти. След известно време, след като хората около нас вече видимо започнаха да се изнервят на детето (което е много важно да отбележа, че ходеше и говореше и беше на видима възраст около 2 години) се появи майката. При вида на свещената фигура в краткия му живот, детенцето скочи и се хвърли в обятията й, а жената съвсем спокойно седна и заголи гръд.

Разберете как целият сектор от хора, наблюдаващи случващото се, ахна в изумено недоумение. Ние ли нещо не можехме да проумеем защо това се случва или бяхме твърде закостенели, за да го възприемем? Не знам, но факта беше, че гледката беше странна. И не за това, че жената кърми детето си, а за това, че детето беше твърде голямо за да го кърми. А може би няма време, в което да се спре да се прави?

По фрапантното беше, че след като го накърми, майката на детето му даде и солетки… така да си хапне допълнително, че може кърмата да не му е стигнала…

Не знам на вас как ви звучи тази история, но аз бях смутена. След като детето ти вече е захранено с различна от кърмата храна, не би ли трябвало да го отбиеш, колкото и да те търси и да си иска? Може би на думи звучи лесно. Може би е много трудно да промениш навиците на детето си, още повече, когато си млад родител и не знаеш как да се справяш с капризите и манипулациите на малчуганите. Може би е вярно, че жените го правят, заради теорията, че така ще изглеждат и ще се запазят по-млади.

Може би… сигурно… най-вероятно…

Действителността си я знаят само родителите на това детенце и техните близки. Ние можем само да предполагаме.

 

През последните години се наблюдава една много особена тенденция, която започва да придобива доста комерсиални измерения. Все повече хора, предимно от младото население, доста самоуверено и с гордост заявяват, че не гледат телевизия. Това е такова уникално постижение за тях, че започва да се приема почти като белег за “нечовешка” интелигентност. Тезата, която защитават тези представители на пробудили се от телевизионната хипноза новатори е, че телевизията те задължава да седиш в точно определен момент пред приемника си и да си задължен да прекъсваш това, което гледаш за рекламни блокове. Освен това дори новинарските емисии не представляват интерес за тази група хора. Според тях новинарските емисии единствено преувеличават различни събития, за да го превърнат в сензация, да си осигурят повече рейтинг, с което всяват паника и смут в населението. Освен това по телевизията показвали само глупости като биг брадър, Съдби на кръстопът и “София, ден и нощ”, та за какво трябвало да седят и да ги гледат?

Ако се вгледаме малко по-дълбоко, ще осъзнаем, че това твърдение е единствено и само поза. На практика в съвремието ни, когато всичко е толкова динамично, хората са изместили един информационен източник с друг. И обсесията от другия не е никак по-малка, или по-високо интелигента. На практика всичко, което се излъчва по телевизията се предлага и онлайн. Всяка една новина, репортаж и клипче, обикаля пространството и достига до хиляди потребители на социалните мрежи. Информацията е много, визуалната наситеност – натрапчива… дори понякога нецензурирана. Същите тези хора, които твърдят, че не гледат телевизия и новини, се съсредоточават да четат и споделят възможно най-измислените и налудничево-конспиративни статии и видеа, които могат да намерят в онлайн пространството.

Същите тези риалити предавания, които биват заклеймявани от новата интелигенция, биват непрекъснато споделяни в социалните мрежи, уж да се осмеят участниците в предаването. Но на практика правят абсолютно същото, което са искали продуцентите му – рейтинг, гледания, споделяния, интеракции. Дали са с положителен или отрицателен знак, не е от голямо значение в повечето случаи. Важното е да ги има.

Новините са същите, със същата драматична сила, но са по-бързооборотни, вирусни, натрапчиви. Някой би казал, че дори и в Интернет не следи подобен тип страници, но това важи с пълна сила и за старомодната телевизия – сам избираш кой канал да включиш. Дали това да бъде новинарски, с риалити програми или научно-популярни филми.

Под “черна кутия” хората разбират различни неща. Може би най-популярното е свързано с устройството на самолетите, което записва техническите данни и обикновено се търси при неприятни инциденти. Друго значение на термина е обвързан отново с техниката и науката, като най-общо това е устройство, компонент или по-точно система, която се разглежда по нейния вход и изход. Обикновено се приема, че съществува функционална зависимост между “входа” и “изхода”, а вътрешното устройство, начинът на работа и моментното състояние на съответния компонент не са известни и не са съществени за целите на конкретната задача.

Този смисъл на термина може тясно да се обвърже и с това, за което ще говоря и аз сега. Черната кутия, тази пълната с магия, е кутията на театралната сцена. Там където се случва превъплъщението на текста в човешко действие. На музиката в рисунък на тялото. Там е мястото, където хора усещат, чувстват, създават, творят, докосват, вълнуват… Черната кутия, която прави магии…

И магия се случва наистина, защото театърът, танцът и всичко, което се случва на сцена вълнува. Разбира се то достига по различен начин до всеки човек. Защото хората имат различен вкус и разбиране за красиво. На един може да му подейства и да го развълнува едно, на друг – друго. Но е хубаво да намерим онази частица, която се представя в черната кутия, която ще докосне нашето сърце, да го хванем и да не го пуснем, защото емоцията и енергията която носят подобен тип изпълнения, са наистина освежаващи.

В древна Гърция “трагедия” са наричали театрално представление в четири действия, всяко от които е сменяло жанра си. Ако първото е било драма, следва напрегнат трилър, хорър и комедия. Целта на това е било да преведат публиката през почти всички емоционални състояния – тъга, страх, смях. Древните гърци са вярвали, че по този начин хората се пречиствали и излизали от театрите преродени.

И истината е, че лично за себе си наистина се чувствам заредена от едно хубаво представление, което е успяло да стигне до мен и да ме развълнува. За щастие и на българска сцена могат да се видят такива. Колкото и да са малко.

Театърът в България е консервативно място, в което всичко се случва “по Станиславки” с патос и тежест. Рядко могат да се гледат съвременни постановки, които да отговарят на модерното ежедневие, което е изпълнено с динамични визуални образи. За щастие се случват и фестивали, като Международния фестивал за съвременен танц и театър Черната Кутия, които показват спектакли, постановки и представления на световно ниво. Как разбираме, че е на световно ниво, ще попитате?

Когото един артист е застанал с гръб към публиката, не говори, а само движи раменете си, под звуците на музиката, а тялото му се осветява от лека светлина… и това ви накара да се разплачете – то това е представление от световно ниво.

Благодаря на Слава Младенова, че в Пловдив, България се случват такива неща и можем да се докоснем до изкуство в чиста емоционална форма!

Обожавам да ям пържени картофки! Мисля, че няма човек на тази земя, който да не ги обича, а ако все пак го твърди, значи не е ял от тези на McCain. Внасят се в България от фирмата на Васил Лазаров, Вивекта и са направо чудни. Да си оближеш пръстите от първото до последното картофче.

До сега съм купувала бланширани картофи от различни фирми. Всеки път, когато застана пред фризерите в супермаркета, се чудя кои да избера. Тези ли, онези ли? Пробвала съм почти всички видове, които се продават в магазините на радиус километър от дома ми. До скоро нямах фаворит, докато не си взех от тези на McCain.

Ето какво се случи…

По стечение на обстоятелствата се оказа, че една вечер ще остана съвсем сама у дома (да не повярваш!). Така че се настроих за приятна почивка в компанията на удобния ми диван, някой романтичен филм и препълнена чиния с пържени картофи. Както вече се досещате картофките бяха бланширани от McCain. Изпържих ги в дълбока тенджера, защото нямам фритюрник, но пак станаха много добре. Докато се пържеха, реших да проверя какво пише за тях в интернет. В последно време съм развила навика да проверявам какви ли не неща онлайн. Ето какво разбрах: McCain се внасят у нас от фирма Вивекта, Васил Лазаров е неин управител. Всъщност тази компания се оказа доставчик на голям брой продукти, които използвам в кухнята си – замразени зеленчуци, риба, месо, зехтин и др. Сигурно съм купувала още техни продукти без да го знам.

Както и да е. Изпържих си картофките, поръсих ги обилно с настъргано сирене и се настаних на дивана. Избрах да гледам филма „Любов под звездите“. Приятелка от работа ми го похвали, след като го гледала преди време по HBO. Свалих си го и аз, свързах компютъра към телевизора, за да гледам на голям екран и се облегнах удобно назад.

Добре, че си изядох картофките набързо. Иначе имаше шанс към края да ги подсоля със сълзи. Разчувствах се и не сдържах емоцията вътре в себе си.

Ако ви се гледа нещо романтично и затрогващо, пуснете си „Любов под звездите“. Само предупреждавам, че е малко по-женски, отколкото би допаднало на половинката ви.

Със сигурност няма универсален метод, по който да възпитаваме децата си. И това е така поради разнообразието от човешки характери. Все още се спори по темата дали децата се раждат с характер или го изграждат през годините. Аз не съм капацитет в тази област, но наблюденията ми върху децата на моите приятели и роднини ми подсказва, че най-вероятно те си имат един генетично заложен характер, който с годините и полученото възпитание, развиват и утвърждават. За това е много важно родителите да умеят да наблюдават децата си и да подхождат по различен начин спрямо тях.

През последните години се зароди твърдението, че на децата трябва да бъде дадена свобода, за да могат да се развиват и много по-бързо да намерят това, което ги прави щатливи. Склонна съм да се съглася с тази теория, но само наполовина. Според мен е много важно в ранните години на съзряване на детето да се опражнява контол и дисциплина. Само така то ще може да разбере кое е правилно и кое грешно и ще се развие ценностна система у него. Разбира се, всяка една забрана трябва да бъде разбираемо обяснена и то по логичен и адекватен начин. Причини от сорта на „Защото така“, със сигурност не бива да бъдат изтъквания, поради простата причина, че това не е причина. По този начин само можете да си навлечете инат и правене „на пук“, защото не сте обосновали желанието си.

Когато детето е вече в тийнейджърската си възраст, е много важно този стриктен контрол да бъде отхлабен. Вашето полу-пораснало дете трябва да знае, че му вярвате. Че е свободно да избира приятелите си, интересите си, дрехите си, книгите, въобще всичко, свързано с неговата нидивидуалност и себеоткриване. В тези години вашето дете трябва да бъде свободно да изпробва от всичко, което иска – да рисува, да пее, да тренира различни спортове и т.н. А вашата задача е без да налагате мнението си да му показвате грешките и недостатъците, за да може да се усъвършенства.

Със сигурност теорията е много по-лесна от практиката. Но каквото и да става не забравйте, че децата са манипулатори. Те умеят така да ви омагьосат, че да постигнат винаги това, което искат. А прекалената свобода от ранна детска възраст води до ужасяваща липса на възпитание и разглезеност. Прекаленият контрол в тийнеджърските години от своя страна, води до агресия, отдръпване и правене „на пук“.  Най-важното е да наблюдавате детето си и да общувате активно с него. Така винаги ще знаете как да постъпите.

 

Когато бях малка обичах да колекционирам почти всичко. Страстта ми започна с марки, покрай колекцията на баща ми, която беше събирал с години. Повечето от неговите марки представляваха снимки или репродукции на картини на известни художници и аз ги разглеждах и изучавах с часове. С течение на времето и аз започнах да събирам пощенски марки, които майка ми, поради естеството на работа си, ми носеше все още залепени на пикове от писма. Цялата процедура за отделянето на марките от пликовете беше дълга. Първо ги потапяхме във вода, отделяхме самата марка от хартията, почиствахме до колкото е възможно лепилото от гърба ? и я оставяхме да изсъхне на плочките в банята. Когато това ставаше, притискахме марките с някоя дебела книга, за да се изправят и чак тогава ги нареждахме „по серии“ в собственоръчно направен от баща ми класьор.

Това хоби отнемаше много от времето ми, но пък и ми доставяше удоволствие. Харесвах цветовете на малките късчета хартия. Разучавах печата върху тях и си представях пътя, който са изминали. След време започнах да събирам и екзотични монети – от  Нигерия, Испания, Турция, Гърция… За мен като дете това беше единственият реален досег до тези държави. Оглеждах монетите с интерес – изписаните върху тях думи и цифри. Особено внимание обръщах на годината на емисията им. Колкото по-далечна беше тя, толкова повече се радвах. В главата ми се преплитаха образи на хора, които са използвали тези монети.

Отделях специално внимание и на тях – оформях им калъпи и ги поставях в тях като на аукцион. Гордеех се с колекцията си и я показвах на всеки, който проявеше поне малко интерес. Разказвах им от къде са монетите ми и как съм се сдобила с тях. С течение на времето всички мои роднини и приятели започнаха да ми носят монети от местата, които са посетили.

Аз пораснах и това хоби вече отдавна остана в миналото. Вече не се впечатлявам толкова от монетите, защото те не са единственото нещо, което ме докосва до държавите, от които са. Марките продължавам да разглеждам с особен интерес, но няма да тръгна да отделям толкова време за тях колкото преди.

Скоро споделих тази моя детска страст с една колежка. Тя има вече доста голямо дете и загрижено започна да ме разпитва за времето, което съм отделяла на това хоби и степента на пристрастеност. Според нейната теория ангажирането с подобен тип колекционерство е твърде обвързващо с някакви предмети. Тя се опитвала да възпита сина си, че предметите нямат значение и не трябва да им се отделя такова голямо внимание, каквото се прави напоследък в света ни.

Страхотна гледна точка и начин на възпитание, но аз не съжалявам за моята отдаденост към хобито ми. Никога не съм се чувствала пленена от него, а то по всякакъв начин ми доставяше удоволствие. Ето защо си мисля, че е хубаво да възпитаваме децата си в липса на меркантилност, но ако им забраняваме неща, които ще са им интересни и ще им доставят удоволствие… не е ли малко прекалено?

Вие как мислите?