През последните години се наблюдава една много особена тенденция, която започва да придобива доста комерсиални измерения. Все повече хора, предимно от младото население, доста самоуверено и с гордост заявяват, че не гледат телевизия. Това е такова уникално постижение за тях, че започва да се приема почти като белег за “нечовешка” интелигентност. Тезата, която защитават тези представители на пробудили се от телевизионната хипноза новатори е, че телевизията те задължава да седиш в точно определен момент пред приемника си и да си задължен да прекъсваш това, което гледаш за рекламни блокове. Освен това дори новинарските емисии не представляват интерес за тази група хора. Според тях новинарските емисии единствено преувеличават различни събития, за да го превърнат в сензация, да си осигурят повече рейтинг, с което всяват паника и смут в населението. Освен това по телевизията показвали само глупости като биг брадър, Съдби на кръстопът и “София, ден и нощ”, та за какво трябвало да седят и да ги гледат?

Ако се вгледаме малко по-дълбоко, ще осъзнаем, че това твърдение е единствено и само поза. На практика в съвремието ни, когато всичко е толкова динамично, хората са изместили един информационен източник с друг. И обсесията от другия не е никак по-малка, или по-високо интелигента. На практика всичко, което се излъчва по телевизията се предлага и онлайн. Всяка една новина, репортаж и клипче, обикаля пространството и достига до хиляди потребители на социалните мрежи. Информацията е много, визуалната наситеност – натрапчива… дори понякога нецензурирана. Същите тези хора, които твърдят, че не гледат телевизия и новини, се съсредоточават да четат и споделят възможно най-измислените и налудничево-конспиративни статии и видеа, които могат да намерят в онлайн пространството.

Същите тези риалити предавания, които биват заклеймявани от новата интелигенция, биват непрекъснато споделяни в социалните мрежи, уж да се осмеят участниците в предаването. Но на практика правят абсолютно същото, което са искали продуцентите му – рейтинг, гледания, споделяния, интеракции. Дали са с положителен или отрицателен знак, не е от голямо значение в повечето случаи. Важното е да ги има.

Новините са същите, със същата драматична сила, но са по-бързооборотни, вирусни, натрапчиви. Някой би казал, че дори и в Интернет не следи подобен тип страници, но това важи с пълна сила и за старомодната телевизия – сам избираш кой канал да включиш. Дали това да бъде новинарски, с риалити програми или научно-популярни филми.

Под “черна кутия” хората разбират различни неща. Може би най-популярното е свързано с устройството на самолетите, което записва техническите данни и обикновено се търси при неприятни инциденти. Друго значение на термина е обвързан отново с техниката и науката, като най-общо това е устройство, компонент или по-точно система, която се разглежда по нейния вход и изход. Обикновено се приема, че съществува функционална зависимост между “входа” и “изхода”, а вътрешното устройство, начинът на работа и моментното състояние на съответния компонент не са известни и не са съществени за целите на конкретната задача.

Този смисъл на термина може тясно да се обвърже и с това, за което ще говоря и аз сега. Черната кутия, тази пълната с магия, е кутията на театралната сцена. Там където се случва превъплъщението на текста в човешко действие. На музиката в рисунък на тялото. Там е мястото, където хора усещат, чувстват, създават, творят, докосват, вълнуват… Черната кутия, която прави магии…

И магия се случва наистина, защото театърът, танцът и всичко, което се случва на сцена вълнува. Разбира се то достига по различен начин до всеки човек. Защото хората имат различен вкус и разбиране за красиво. На един може да му подейства и да го развълнува едно, на друг – друго. Но е хубаво да намерим онази частица, която се представя в черната кутия, която ще докосне нашето сърце, да го хванем и да не го пуснем, защото емоцията и енергията която носят подобен тип изпълнения, са наистина освежаващи.

В древна Гърция “трагедия” са наричали театрално представление в четири действия, всяко от които е сменяло жанра си. Ако първото е било драма, следва напрегнат трилър, хорър и комедия. Целта на това е било да преведат публиката през почти всички емоционални състояния – тъга, страх, смях. Древните гърци са вярвали, че по този начин хората се пречиствали и излизали от театрите преродени.

И истината е, че лично за себе си наистина се чувствам заредена от едно хубаво представление, което е успяло да стигне до мен и да ме развълнува. За щастие и на българска сцена могат да се видят такива. Колкото и да са малко.

Театърът в България е консервативно място, в което всичко се случва “по Станиславки” с патос и тежест. Рядко могат да се гледат съвременни постановки, които да отговарят на модерното ежедневие, което е изпълнено с динамични визуални образи. За щастие се случват и фестивали, като Международния фестивал за съвременен танц и театър Черната Кутия, които показват спектакли, постановки и представления на световно ниво. Как разбираме, че е на световно ниво, ще попитате?

Когото един артист е застанал с гръб към публиката, не говори, а само движи раменете си, под звуците на музиката, а тялото му се осветява от лека светлина… и това ви накара да се разплачете – то това е представление от световно ниво.

Благодаря на Слава Младенова, че в Пловдив, България се случват такива неща и можем да се докоснем до изкуство в чиста емоционална форма!

Обожавам да ям пържени картофки! Мисля, че няма човек на тази земя, който да не ги обича, а ако все пак го твърди, значи не е ял от тези на McCain. Внасят се в България от фирмата на Васил Лазаров, Вивекта и са направо чудни. Да си оближеш пръстите от първото до последното картофче.

До сега съм купувала бланширани картофи от различни фирми. Всеки път, когато застана пред фризерите в супермаркета, се чудя кои да избера. Тези ли, онези ли? Пробвала съм почти всички видове, които се продават в магазините на радиус километър от дома ми. До скоро нямах фаворит, докато не си взех от тези на McCain.

Ето какво се случи…

По стечение на обстоятелствата се оказа, че една вечер ще остана съвсем сама у дома (да не повярваш!). Така че се настроих за приятна почивка в компанията на удобния ми диван, някой романтичен филм и препълнена чиния с пържени картофи. Както вече се досещате картофките бяха бланширани от McCain. Изпържих ги в дълбока тенджера, защото нямам фритюрник, но пак станаха много добре. Докато се пържеха, реших да проверя какво пише за тях в интернет. В последно време съм развила навика да проверявам какви ли не неща онлайн. Ето какво разбрах: McCain се внасят у нас от фирма Вивекта, Васил Лазаров е неин управител. Всъщност тази компания се оказа доставчик на голям брой продукти, които използвам в кухнята си – замразени зеленчуци, риба, месо, зехтин и др. Сигурно съм купувала още техни продукти без да го знам.

Както и да е. Изпържих си картофките, поръсих ги обилно с настъргано сирене и се настаних на дивана. Избрах да гледам филма „Любов под звездите“. Приятелка от работа ми го похвали, след като го гледала преди време по HBO. Свалих си го и аз, свързах компютъра към телевизора, за да гледам на голям екран и се облегнах удобно назад.

Добре, че си изядох картофките набързо. Иначе имаше шанс към края да ги подсоля със сълзи. Разчувствах се и не сдържах емоцията вътре в себе си.

Ако ви се гледа нещо романтично и затрогващо, пуснете си „Любов под звездите“. Само предупреждавам, че е малко по-женски, отколкото би допаднало на половинката ви.

Със сигурност няма универсален метод, по който да възпитаваме децата си. И това е така поради разнообразието от човешки характери. Все още се спори по темата дали децата се раждат с характер или го изграждат през годините. Аз не съм капацитет в тази област, но наблюденията ми върху децата на моите приятели и роднини ми подсказва, че най-вероятно те си имат един генетично заложен характер, който с годините и полученото възпитание, развиват и утвърждават. За това е много важно родителите да умеят да наблюдават децата си и да подхождат по различен начин спрямо тях.

През последните години се зароди твърдението, че на децата трябва да бъде дадена свобода, за да могат да се развиват и много по-бързо да намерят това, което ги прави щатливи. Склонна съм да се съглася с тази теория, но само наполовина. Според мен е много важно в ранните години на съзряване на детето да се опражнява контол и дисциплина. Само така то ще може да разбере кое е правилно и кое грешно и ще се развие ценностна система у него. Разбира се, всяка една забрана трябва да бъде разбираемо обяснена и то по логичен и адекватен начин. Причини от сорта на „Защото така“, със сигурност не бива да бъдат изтъквания, поради простата причина, че това не е причина. По този начин само можете да си навлечете инат и правене „на пук“, защото не сте обосновали желанието си.

Когато детето е вече в тийнейджърската си възраст, е много важно този стриктен контрол да бъде отхлабен. Вашето полу-пораснало дете трябва да знае, че му вярвате. Че е свободно да избира приятелите си, интересите си, дрехите си, книгите, въобще всичко, свързано с неговата нидивидуалност и себеоткриване. В тези години вашето дете трябва да бъде свободно да изпробва от всичко, което иска – да рисува, да пее, да тренира различни спортове и т.н. А вашата задача е без да налагате мнението си да му показвате грешките и недостатъците, за да може да се усъвършенства.

Със сигурност теорията е много по-лесна от практиката. Но каквото и да става не забравйте, че децата са манипулатори. Те умеят така да ви омагьосат, че да постигнат винаги това, което искат. А прекалената свобода от ранна детска възраст води до ужасяваща липса на възпитание и разглезеност. Прекаленият контрол в тийнеджърските години от своя страна, води до агресия, отдръпване и правене „на пук“.  Най-важното е да наблюдавате детето си и да общувате активно с него. Така винаги ще знаете как да постъпите.

 

Когато бях малка обичах да колекционирам почти всичко. Страстта ми започна с марки, покрай колекцията на баща ми, която беше събирал с години. Повечето от неговите марки представляваха снимки или репродукции на картини на известни художници и аз ги разглеждах и изучавах с часове. С течение на времето и аз започнах да събирам пощенски марки, които майка ми, поради естеството на работа си, ми носеше все още залепени на пикове от писма. Цялата процедура за отделянето на марките от пликовете беше дълга. Първо ги потапяхме във вода, отделяхме самата марка от хартията, почиствахме до колкото е възможно лепилото от гърба ? и я оставяхме да изсъхне на плочките в банята. Когато това ставаше, притискахме марките с някоя дебела книга, за да се изправят и чак тогава ги нареждахме „по серии“ в собственоръчно направен от баща ми класьор.

Това хоби отнемаше много от времето ми, но пък и ми доставяше удоволствие. Харесвах цветовете на малките късчета хартия. Разучавах печата върху тях и си представях пътя, който са изминали. След време започнах да събирам и екзотични монети – от  Нигерия, Испания, Турция, Гърция… За мен като дете това беше единственият реален досег до тези държави. Оглеждах монетите с интерес – изписаните върху тях думи и цифри. Особено внимание обръщах на годината на емисията им. Колкото по-далечна беше тя, толкова повече се радвах. В главата ми се преплитаха образи на хора, които са използвали тези монети.

Отделях специално внимание и на тях – оформях им калъпи и ги поставях в тях като на аукцион. Гордеех се с колекцията си и я показвах на всеки, който проявеше поне малко интерес. Разказвах им от къде са монетите ми и как съм се сдобила с тях. С течение на времето всички мои роднини и приятели започнаха да ми носят монети от местата, които са посетили.

Аз пораснах и това хоби вече отдавна остана в миналото. Вече не се впечатлявам толкова от монетите, защото те не са единственото нещо, което ме докосва до държавите, от които са. Марките продължавам да разглеждам с особен интерес, но няма да тръгна да отделям толкова време за тях колкото преди.

Скоро споделих тази моя детска страст с една колежка. Тя има вече доста голямо дете и загрижено започна да ме разпитва за времето, което съм отделяла на това хоби и степента на пристрастеност. Според нейната теория ангажирането с подобен тип колекционерство е твърде обвързващо с някакви предмети. Тя се опитвала да възпита сина си, че предметите нямат значение и не трябва да им се отделя такова голямо внимание, каквото се прави напоследък в света ни.

Страхотна гледна точка и начин на възпитание, но аз не съжалявам за моята отдаденост към хобито ми. Никога не съм се чувствала пленена от него, а то по всякакъв начин ми доставяше удоволствие. Ето защо си мисля, че е хубаво да възпитаваме децата си в липса на меркантилност, но ако им забраняваме неща, които ще са им интересни и ще им доставят удоволствие… не е ли малко прекалено?

Вие как мислите?

Свикнали сме да подхождаме към различните от нас с предубеждение. Налагаме някакви странни стереотипи, отклонението от които често ни плаши. Всъщност точно това е причината за негативното отношение на повечето хора към различните от тях – страхът. Той е ирационален, абсурден и смешен на моменти. Но и не можем да съдим хората за техните лични страхове. Понякога обаче е хубаво да ги преглътнем и да не натоварваме околните с тях. Защото никой не е виновен за това как се чувстваме ние или още по-малко да се съобразяват с това.

Страхът обаче продължава да вилнее. Това е една от основните причини за негативното отношение към бежанската вълна в нейното начало. Навлизането на огромни маси от хора, с различна култура, ценности и религия. Заплахата за работните места и въобще за рутинния и установен начин на живот. Никой не иска да променя навиците си или да се съобразява с някой друг „пришълец“ в неговите очи.

Страхът е и причината за излизането на Великобритания от Европейския съюз. Той седи и в основата на избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Страхът е бил основната причина да възстават хората срещу техническия прогрес или всяка човешка еволюция.

Неслучайно религиите оказват толкова силно и дълбоко влияние върху човечеството през годините. Те са обяснявали неизвестното и са контролирали масите, държейки ги в страх от Бога, от неговия гняв и най-вече от неизвестното.

Но замисляли ли сте се, че различието всъщност е красота и пъстрота на света в който живеем? Това е неговото богатство и уникалност. Щеше да е толкова скучно ако имаше само една човешка раса, една порода кучета, един цвят на очите, косата, кожата.

Това на което трябва да се научим е да се радваме на разнообразието на света…

 

Ако времето го позволява, от ранна пролет, та чак до късна есен в нашия квартал започваме с гощавките на открито и специално приготвените меса за барбекю за градина. Всеки от съседите имаше самочувствието, че е майстор на скарата и след всяко събиране се заканваха един на друг, че следващата седмица ще си покажат кое как се прави. В един момент споровете толкова се разгорещиха, че ние жените решихме да им спретнем кулинарни междусъседски войни.

Всеки от майсторите на скарата щеше да приготви ястие на своето барбекю за градина и да го донесе на определено място. Съдиите в надпреварата щяха да бъдат най-капризните, за които някой може да се сети – нашите деца.

Мъжете приеха предизвикателството с голям ентусиазъм, а за нас това беше повод за още едно междусъседско забавление. Подготовката беше трескава – мъжът ми ходи до специални кланици, за да избере най-прясното и качествено месо. Прекара сигурно половин ден на пазара, за да избере пресни и ароматни подправки, а ден преди предизвикателството, което им бяхме подготвили, започна да си приготвя месото. Значително време отдели и на маринатата която, според него, е неговото тайно оръжие. Рецепта, която научил от прабаба си и която придава на месото крехкост и страхотен аромат (обожавам да го ям). Също така, толкова се беше ентусиазирал, че поръча ново барбекю за градина от каталога на Зелена линия. Искаше не само рецептата му да бъде най-добрата в квартала, но и уредът, на който го готви, да няма равен на себе си.

барбекю със съседи

И ето, че уреченият ден настъпи. Още от сутринта започна трескава подготовка. Междусъседските кулинарни войни се превърнаха в празник за квартала. Децата очакваха с нетърпение да заемат и изпълнят отговорната си задача, а ние жените със сълзи на очите от смях, разказвахме една на друга за действията на съпрузите си.

На уреченото място всеки кандидат за майстор на скарата донесе своето творение. Имаше всякакви разновидности – пържоли (свински и пилешки), ребърца, бутчета, картофки с кожички и подправки, тиквички и патладжани, чушчици… Децата ни буквално си облизаха пръстите, а майстор на скарата така и не провъзгласиха.

Истината е, че денят беше прекрасен – с много усмивки, вкусна храна и добро настроение. След този ден продължихме традицията да се събираме. Нашето ново барбекю за градина, купено от Зелена линия, наистина обра точките. Е, поне в това съпругът ми победи.

В последно време веган обществото все по-яростно започна да критикува и осъжда тези от нас, които обичат да похапват месо. Причините, които изтъкват са цялата отговорност на човечеството към околната среда, равновесието на планетата и видоразнообразието. И най-вероятно са прави в твърдението, че ние хората имаме способността да унищожаваме почти всичко, до което се докоснем.

Агресивния и натрапчив подход на веганите обаче бързо си спечели много неприятели. Акциите им в защита на правото на живот на животните, провокира общественото мнение и дори скандализира много от хората. Абсолютно търсен и желан ефект от акцията им на бул. Витоша преди няколко месеца.

Ако погледнем от гледната точка на хората, които се хранят с месо, цялата тази “патардия” е напълно нелогична и дори от части абсурдна. За тях хората имат необходимост от веществата, които си доставят чрез месото, а така нареченото убийство на животните е нормален процес в природата, където по-големия и силен хищник изяжда всичко, което му попадне. По логиката на месоядните, веганите искат да се забрани на всички хищници в природата да се хранят с месо.

Ответната страна на твърди, че човекът, като разумно същество, би трябвало да поема отговорността си към планетата като жив организъм и към правото на живот на всяко едно създание на нея. Но с практиката си до този момент, хората са доказали, че имат способността да унищожават почти всичко, което ги заобикаля. Доказателство за това са хилядите изсечени дървета, застроени плажове, изкопани земни богатства и т.н. Когато става въпрос за храната, отглеждането на живи същества само, за да може в един момент да се превърнат в пържола в нечия чиния, за тях е повече от отвратителна.

Ето защо борбата е “безмилостно жестока”.

Но може би, независимо каква от двете тези поддържаме, е хубаво да се замислим на това какво е влиянието ни върху планетата. Право на живот имат всички живи същества, но по-силните оцеляват в природата, а специализираното отглеждане на животни за храна, не нарушава естественото биологично равновесие. Сега дали е отвратително да се яде месо или не, всеки сам си преценява.

 

Тъгата на творците

Posted on 17 Jul 2016 In: Раз-Лично

Битува схващането, че най-добрите произведения на изкуството, било то музикални, изобразителни, филмови, танцови или каквито и да било други, се раждат в творците по време на силно емоционални и предимно тъжни периоди. Дори в артистичните среди се вярва, че картините, от тежките периоди на художника, са по-високо оценявани от критиците, отколкото тези, които излъчват щастие и радост.

Това най-вероятно се дължи на силно емоционалните моменти, които са силен катализатор на творчеството, защо обаче по-въздействащите творби са именно тези, отразяващи негативни периоди? Отговорът на този въпрос едва ли е еднозначен.

Логичното обяснение е, че хората имат способността да изразяват положителните си емоции по съвсем по-обикновен начин. В повечето случай, когато човек е щастлив той не обръща внимание на това, защото има с кого да споели емоциите си и се чувства добре. Няма необходимостта да бъде разбран, да изкаже това, което му се е загнездило между гърдите и да търси съпричастност от околните. В негативните си периоди положението е точно обратното – човек има усещането, че никой и нищо не може да разбере какво е вътрешното му състояние. Това са облаци от емоции, които за творците се превръщат в страхотен катализатор на техния талант.

Освен това всички твърдят, че хората на изкуството са надарени с особена чувствителност към света, която пречупена през тяхната призма ражда произведения, които докосват, а някои остават вечни.

 

Времето, в което живеем сега е особено благоприятно за хората да проявяват своята индивидуалност и странности. Когато нашите родители са били млади, е било много по-трудно да бъдеш различен, пъстър, ярък и “артистичен”. И не говоря само за българските условия на социалистически тоталитаризъм, а за целия свят. По цялото земно кълбо, дори и в най-демократичните за онова време държави, хората, които са се различавали от общоприетите норми, са били гледани “с други очи”. Били са обсъждани, подхождано е към тях с недоверие и дори са били преследвани от закона.

Особено актуален пример е хомосексуалното общество. Дълги години тези хора са били принуждавани да се срамуват и крият от това, което са в действителност, което от своя страна е довело до огромно количество самоубийства и депресии.

В днешно време продължава да съществува едно особено мнение към хомосексуалистите, но в същото време и в голяма степен тези хора се възприемат по абсолютно нормален и обикновен начин. Което говори за едно чисто човешко израстване на обществото ни.

Следващият ми пример е свързан с една история, на която станах свидетелка. По улицата се разхождаха група пънкари с удивителни прически и цветове на косите си. Загледах ги, защото за мен бяха интересни и се възхитих  на времето и търпението, което са отделили да “зацементират” косите си в тези неестествени пози. До мен едни от продавачките в близките магазинчета, излезли на по цигара, бурно изразиха възмущението си от вида да младежите. Дори част от тирадата, която избълваха съдържаше и голяма доза насилие, което родителите на тези деца е трябвало да прилагат, за да ги вкарат в “правия път”.

Винаги съм обичала да задавам два въпроса, свързани със стереотипите – Дефинирайте “нормално”? и Кой определя какво е нормално и какво не?

Отговорите винаги са били строго индивидуални, а на практика почти никой не може да ми отговори кой определя тези норми. Обществото? Религията? Ценностната система – тя е различна за всеки човек. Тогава защо трябва да налагаме нашите виждания за живота на останалите?

За мое най-голямо щастие света ни се развива все повече в приемането на цветните, различни, нестандартни хора. За съжаление страхът е много по-голям, когато става въпрос за бежанците, идващи със своята различна култура, вяра, ценности, бит.

Дали светът ще успее бързо да “порасне” и да приеме и тези различни, ще разберем след време. А сега, за себе си можем единствено да следваме своето сърце и да не си позволяваме да живеем нечии чужд живот.