клюки

Добър пример

150 150 SveRaz

По принцип не съм привърженичка на Кралското семейство и всички клюки около него. Особено постоянното тиражиране на Меган Маркъл и колко лоша била и тем подобни.

Като цяло не разбирам, защо им се отделя толкова много внимание, те и без това добре си живеят. Както казах избягвам клюкарските статии относно всичко свързано с херцогини, кралици и тем подобни, но попаднах на една статия, която спечели любопитството ми. Тя беше за Меган Маркъл и защо не искала да отслабне след раждането. Самото заглавие ме привлече, защото кой не иска да отслабне след като е качил излишни килогррами, но предположих какво може да е съдържанието. Всъщност става въпрос за нещо, което лично на мен много ми допадна. В статията всъщност става въпрос затова, че тя не че не иска да отслабне, но не бърза, защото при нея приоритет е кърменето на бебето. Това всъщност е един страхотен пример, с който херцогинята показва, че не е важно, колко бързо си отслабнал след раждането, а това че имаш по-важна мисия в живота и това е отглеждането на детето, по този начин тя дава кураж на жените, които се срамуват от телата си, а в тях няма нищо срамно, можем само да уважаваме дамите, дали живот и да приемем, че тялото ни се променя и никога няма да е онова, когато бяхме на 17 години. Трябва да свикнем с промените и да се научим да се харесваме. Навсякъде из медиите се бумти за това, как манекенки, водещи, певици и всякакви хай лайф личности, свалили по 30 кг за 2 месеца, ти се стараеш, но покрай грижите за детето, кърменето, не можеш да отслабнеш, дори качваш килограми и какво се случва? Самочувствието ти е сринато, мразиш отражението си в огледалото, а в този случай Меган показва, че няма от какво да се срамуваш, ти си прекрасна, въпреки тялото си. Най-много се изненадвам на някакви снимки от току що родили дами или изписани от родилното, с грим, прически, тоалети, а в интерес на истината ние, реалните жени, обикновените, излизаме още по-изтормозени.

Адмирации за примера, който дава Меган Маркъл и дано повече жени да размислят относно самочувствието си, защото вие сте прекрасни.

По повод… мнението на другите

150 150 SveRaz

Хората сме социални същества. Влияем се от мнението на другите и това е напълно нормално и в реда на нещата. Би било противоестествено, ако не се интересувахме поне частично какво останалите хора мислят, какво говорят и дори какво премълчават за нас. Разбира се, че ни засяга и именно заради това реших да зачекна тази тема днес.

Има моменти, в които чисто и просто не бива да се оставяме да ни ръководи мнението на другите. В крайна сметка всеки от нас си има глава на раменете и по време на собственото си израстване трябва да се научи как да я използва. Можем да се консултираме, да искаме съвети и т.н., но не и да правим всичко и винаги така, както ни казват. В крайна сметка животът си е наш, не е нито на родителите ни, нито на приятелите ни, нито на някой друг. Моето правило е следното: прави, каквото смяташ за редно, разсъждавай върху постъпките си, не съжалявай за тях и акlostintranslationо ти се чувстваш по-добре по един начин или друг, не се притеснявай да се самоизразиш. Не се ограничавай само защото еди-кой-си ще каже еди-какво-си. Хубаво е, когато всички ние сме различни, защото именно така внасяме разнообразие в света.

Освен това, ако правилно си спомням, а аз съм сигурна, че не греша, древната мисъл гласи следното: по-добре да си на хората в устата, отколкото на хората в краката. Винаги е за предпочитане някой, някъде, нещо да говори за теб, отколкото никой да не знае кой си. Ако си различен, непременно ще бъдеш одумван, което не приемам за притеснително или проблемно. Няма човек на този свят, който никога да не е насочвал чуждото внимание към себе си и да не е бил обсъждан от другите. Заложено ни е като чисто човешка черта. Говорим за другите, но знаем, че се говори и за нас. Четем светски новини, жълти вестници и търсим интересни клюки, но се надяваме ние да не попаднем сред тях. Различното винаги ще ни е интересно и ще ни блазни. Най-важното, което трябва да запомним, е, че мнението на другите не бива да определя нашето собствено.

Аз съм си аз, ти си ти. Той си е той, а те са те. Нека говорят, защото всичко казано рано или късно се забравя, но споменът за това кой си, какво си правил и какво си постигнал – остава.