Признавам си – тръгнах да гледам „Никога повече“ с доста занижени очаквания. Не защото не харесвам книгата на Колийн Хувър. Напротив. It Ends With Us беше една от малкото романтични истории, които не се страхуват да покажат тъмната страна на любовта, границите на прошката и ужаса от това, че можем да обичаме и човек, който ни наранява.
Филмът обаче не носи същата тежест. И не само защото някои сцени са „омекотени“ или защото диалозите на моменти звучат неестествено. Проблемът е по-дълбок – сякаш продукцията не е успяла да реши какво иска да бъде: любовна драма, социално послание или просто холивудски продукт с добре познати лица.
Блейк Лайвли в ролята на Лили беше приета противоречиво още от първите кадри. Много фенове на книгата отбелязаха, че възрастта ѝ не отговаря на образа, че няма достатъчно уязвимост, че Лили в романа излъчва младежка сила, борба и вътрешен разпад, който не се вижда на екрана. И въпреки че Лайвли дава всичко от себе си, емоцията остава повърхностна. В очите ѝ няма онова колебание, което четем между редовете в книгата.
Джъстин Балдони (Райл) също е спорен избор. Като режисьор и продуцент той стои зад целия проект, но актьорската му игра често изглежда контролирана и обрана – не толкова ужасяваща, колкото трябва да бъде. А това е ключово, защото Райл е онзи мъж, който наранява, докато обича. И ако тази дихотомия не се предаде достатъчно убедително, историята губи емоционалния си гръбнак.
„Никога повече“ не е лош филм, но е пропусната възможност. В опита си да остане верен на оригинала, но и да угоди на по-широка аудитория, адаптацията се колебае между жанрове и тон. В резултат някои моменти са преработени, други съкратени, а трети – просто неадекватни спрямо контекста на насилието в интимна връзка.
И въпреки това – не мога да отрека, че филмът ще достигне до хора, които не са чели книгата, и може би ще ги накара да се замислят. Дали ще ги разтърси така, както направи романът? Едва ли. Но понякога дори половин истина е по-добра от пълното мълчание.
