Ако попитате “гъзарите” какъв е светът, в който искат да живеят, ето какво ще чуете: „Искам, като отворя хладилника, и от там да чувам чалга. Искам най-скъпата кола, не ме интересува колко голяма е и дали ще мога да я пракирам в градски условия. Все пак съм тузар и мога да спра и по средата на пътя, ако реша. Искам жена със силиконови гърди и устни, руса, да не говори много, да не мисли много, да не се облича много, да прилича на Камелия или Галена по възможност. Искам да не работя и парите да падат от небето. Ама по много да падат, че да може всяка вечер да съм в Син Сити-то, а лятото – на Какао, да пия сини етикети и да хвърлям салфетки, нищо че т`ва със салфетките е най-глупавото нещо на света и после винаги в чашата ми има хартийки.“
Такава е масата от хора, обитаващи микросвета, в който не искам да живея. Останалите, тези, които не искат да бъдат заривани от салфетки и поп фолк, а се стремят към кариера и добър живот, за съжаление, напускат парадоксалния свят на България. Съвсем скоро страната ни ще се превърне в едно голямо чалга заведение, където всеки пие, опитвайки се да скрие жалкия си живот.
Излишно е да привеждам числа и статистика, илюстриращи точният брой на българите, устроили се в чужбина. Първо, че в България всички цифри, които евентуално, потенциално, хипотетично биха боядисали ризите на управляващие в черно, се премълчават или изкривяват. Второ, невъоръжено око е напълно достатъчно, за да установи голямото текучество на талантливи кадри към Запада.
Неслучано съвсем наскоро бе повдигнат проблемът за криза на младите специалисти в областта на медицината у нас. Обществена тайна е, че малцина бъдещи доктори остават да специализират в страната на парадоксите. Ако пък по щастливо стечение на обстоятелствата това се случи, младият лекар трябва да отговаря на поне едно от следните изисквания: семейството му са лекари до девето коляно; в семейството на мъжа/ жена й/ му са утвърдени медици до десето коляно; в семейството на любовника/ любовницата й/ му са доктори до единадесето коляно.
