Битува схващането, че най-добрите произведения на изкуството, било то музикални, изобразителни, филмови, танцови или каквито и да било други, се раждат в творците по време на силно емоционални и предимно тъжни периоди. Дори в артистичните среди се вярва, че картините, от тежките периоди на художника, са по-високо оценявани от критиците, отколкото тези, които излъчват щастие и радост.
Това най-вероятно се дължи на силно емоционалните моменти, които са силен катализатор на творчеството, защо обаче по-въздействащите творби са именно тези, отразяващи негативни периоди? Отговорът на този въпрос едва ли е еднозначен.
Логичното обяснение е, че хората имат способността да изразяват положителните си емоции по съвсем по-обикновен начин. В повечето случай, когато човек е щастлив той не обръща внимание на това, защото има с кого да споели емоциите си и се чувства добре. Няма необходимостта да бъде разбран, да изкаже това, което му се е загнездило между гърдите и да търси съпричастност от околните. В негативните си периоди положението е точно обратното – човек има усещането, че никой и нищо не може да разбере какво е вътрешното му състояние. Това са облаци от емоции, които за творците се превръщат в страхотен катализатор на техния талант.
Освен това всички твърдят, че хората на изкуството са надарени с особена чувствителност към света, която пречупена през тяхната призма ражда произведения, които докосват, а някои остават вечни.