семейство

Как да съхраня себе си
1067 1600 SveRaz

Наскоро попаднах на четиво, към което бях безкрайно предубедена. Това е книгата „Как съхраних себе си“ на Албена Тонкин – жената на Юли Тонкин. Не искам акцентът да е върху това, което мисля за семейството им, а по-скоро върху посланието, което носи четивото.

Историята е толкова класическа, че се случва редовно около нас и да се надяваме, не и с нас. Работим, впускаме се в ежедневни задачи, хапваме на крак и каквото има. Недоспиваме и се преуморяваме. Толкова много потъваме във всекидневието, че изобщо забравяме кои сме ние. Искаме да свършим всички задачи сами и не делегираме. Накрая се изпушваме и се получава така нареченият бърнаут.

Ако не сме успели да го предотвратим, то как да се справим и занапред да не повтаряме грешката си?

Отговорът тук е много лесен, но трябва да отворите съзнанието си за нещо различно, което ще помогне. Целта е да не натрупваме излишна умора. А тя се постига чрез възлагане на задачи на другите. Какво означава това? Например да наемете човек, който да ви помага с домашните задължения, за да може да използвате времето за релаксация. Също трябва да промените навиците си за хранене, като включвате повече прясна храна, която да приготвяте сами или да се снабдявате от по-добри ресторанти. Разходките след работа, почивката сред природата и времето с любими хора са задължителни.

И как да постигнете това, като всичко е свързано с повече финанси?

Първоначално направете разграфяване на ежемесечния бюджет и калкулирайте първо разходите за храна. Бързите сандвичи се равняват на не малко пресни зеленчуци. За наемането на хора, които да изпълняват задължения вместо вас – помислете колко време ще ви отворят за още работа, от която може да изкарате още финанси. Също и ще дадат повече възможности за контакти със семейството.

Всичко това ще спомогне за по-плавен и спокоен живот, без бърнаут. И най-важното – ще може да съхраните себе си физически и психически. Кой не го иска?!

  • SveRaz
  • 0

Забавата в многодетните семейства
1600 1067 SveRaz

В детството си израснах с много братовчеди и не изпитвах нужда да имам брат или сестра. Ето защо се изненадах, когато родителите ми ми съобщиха благата вест, че ще ставам кака. Първоначално не се зарадвах, но с нарастването на коремчето на мама, започна да ми харесва идеята да бъда опора и защита за някого. И в най-смелите си мечти обаче не си бях предстяла, че ще се превърна в сестричка не на едно, а на две човешки същества.

Ето така започна моята история като част от многодетно семейство. Кой да предположи, че семейството ни ще се увеличи едновременно с двама нови члена. Спомням си изумлението на баща ми, когато от родилния дом му съобщиха, че вече е горд баща на 3 дъщери. Когато прибрахме бебетата вкъщи, всички много се радвахме и за мен нямаше значение дали са момченца или момиченца, така бе и за родителите ми.

Първите месеци от отглеждането на близначките минаха спокойно и натоварващо единствено за майка ми, която трябваше да ги кърми. Но след шест месечинки мъницте започнаха да пълзят и да пипат всичко, което им се изпречи на пътя. След още толкова време проходиха, а след това и проговориха. Вкъщи се вдигаше голяма врява. Чуваше се само „Дай!“, „Това е мое“, „Не пипай!“, „Не там и не яж това“. Колкото и да обичам сестричите си, имаше неща, които си бяха само мои и не исках да ги споделя. Това пораждаше и голяма част от споровете ни.

С годините растяхме, играчките се трупаха, дрехите, суматохата… Пералното постоянно бе зарито с дрехи, мивката в кухнята преливаше от чинии и тави за готвене, плюшени мечета, моливи и боички навсякъде. Родителите ни сметнах за необходимо да се преместим в къща, която да събира всичките ни вещи и нас самите.

Така успяхме да нормализираме положението. Всеки имаше стая и задължения в новия дом. Но след това дойде друг период – този на гаджетата. Баща ни изпитваше паника при всяко наше излизане с момче. Чули сме хиляди лекции на тема мъжете и жените и как стават бебетата.

Вече пораснахме и всяка от нас пое по своя път – университет в друг град, командировки в чужбина, работа, ангажименти. Сега не живеем всички заедно в просторната къща, а се прибираме закратко. Родителите ни усещат вече симптома на „празното гнездо“ и им липса суматохата. Но щом ние трите се завърнем вкъщи, им припомняме какво е забава. Толкова сме шумни, че пак им се иска тишина.

  • SveRaz
  • 0

Отдалечаване от семейството и близките
150 150 SveRaz

Растем и се развиваме, няма как. С това идват в живота ни много емоционални първи стъпки като първата квартира, заживяването с партньора, а след това и божествени събития като годеж, сватба, раждане. Общото между тях е, че малко или много се отдалечаваме от семейството и роднините си в името на това да свием свое собствено гнездо.

call to your parentsИма една приказка, която казва обаче, че дъщерите остават за цял живот. Разбира се, всичко зависи от възпитанието, но за разлика от сина, стараещ се да стане по-бързо самостоятелен, то дъщерите запазват връзката със семействата си завинаги. Търсят подкрепата на майките си покрай раждане, обаждат се за готварски съвети, да споделят или да си поплачат. В повечето случаи дъщерите са по-грижовни и към татковците. Всеизвестно е, че именно те са тяхната слабост.

Може ли обаче да съществува конфликт между старото и новото семейство? В много случаи – да. Има връзки, в които отсрещният партньор е много упорит, голям индивидуалист и има претенции за това колко често ходи на гости при родителите й, колко често ги посещават тъщата или тъста. Има много против споделянето и смята, че жена му не трябва да звъни толкова често на майка си за разните му там съвети или просто ей така. Това е един не рядко разпространен сценарий, който за жалост се развива както при мъже, така и при жени и е една от причините за отдалечаване от семейството.

Какво да правите, ако вашата половинка е толкова обсебваща и с подобно мнение по този въпрос? Най-добре седнете и поговорете. Обяснете му, че семейството си е семейство и тъй като те са се грижили за вас – дали са ви възпитание и образование, не е редно когато остаряват и имат нужда от внимание вие просто да ги зарежете. Подобна неблагодарност не бива да е присъща за никого. След това се опитайте да намерите баланс на взаимоотношенията във връзката ви като се съобразите с желанията му, и не накърнявате вашите собствени интереси и нужди да сте близо до корените си. Все пак винаги можете да звъннете на близките си, за да ги питате как са, докато отивате до магазина или се прибирате от работа. Той няма да разбере, а вие ще сте доволни. И не забравяйте – вашите собствени деца ще следват примера ви след време.

  • SveRaz
  • 0

Павел Вежинов, фантазията на българския гений
150 150 SveRaz

blue-butterflies-20741-1920x1200Днес по-сериозно:Едно от най-добрите български произведения, които съм чела, е повестта Бариерата на Павел Вежинов. Ако имате време, хвърлете й един поглед. Кратка е, чете се  много бързо и мен лично ме накара да се замисля за някои неща. След нея прочетох още няколко неща от Павел Вежинов и всичките ми допаднаха, но Бариерата си остава на челна позиция.

Наскоро разбрах, че тази година се навършват 100 години от рождението на този (поне за мен) български гений на литературата. Сигурна съм, че ще има различни чествания и събития до 9 ноември, когато е рождения ден на твореца, но ето една малка стъпка на уважение, която можем да предприемем.

Семейството на Вежинов създаде страница във фейсбук по случай неговата годишнина. Не ви карам да я харесвате (освен ако не искате, разбира се), но поне я разгледайте. Този човек наистина заслужава да го запомним.

  • SveRaz
  • 0

Голямата обич на едно семейство
150 150 SveRaz

След темата за външната красота ще ви разказа една история за вътрешната прелест, блясъка на душата и човещина.

Създадох този блог за различните, защото всички сме такива, уникални по своята същност, характер и излъчване. Обичам да помагам на неравностойно поставените и ще давам гласност на всички попаднали ми добри новини в тази сфера.

Животът може да бъде жесток – да е благосклонен към едни, а други дарил с по-малко. Късметът всекиму е различен, но стига човек да бъде здрав и упорит може да понаклони везните и в своя полза. Тъжно ми е обаче за хората, които са обречени от самото си раждане.

1526234_705398632811276_381465841_nТакова е американското момиченце Адалия Роуз (Adalia Rose). Тя страда от редкия синдром Прогерия, които може да се прояви на 1 от 8 милиона деца. Ако сте гледали филма „Странния случай на Бенджамин Бътън“ с Брат Пит веднага ще се сетите за какво ви говоря. Малката Адалия е родена с малка фигурка на възрастен човек, голяма гладка главичка, старчески петна и страда от почти всички изменения на възрастта – намалено зрение, артеросклероза и др. За разлика от филма, в действителност такива хора доживяват до средата на тинейджърските си години.

Повечето родители биха се смутили, биха поели по пътя на санаториумите, а има и такива, които биха оставили детето си на чужди грижи. Не и семейство Роуз. Въпреки, че имат още едно нормално момче, те решават, че и малкото им момиченце заслужава нормален и пълноценен живот за времето, което й е отредено. Искат дъщеричката им да бъде приета в обществото и много обичана. Затова запознават обществото със страшния синдром. Серия от телевизионни предавания показват нейния случай и правят хората съпричастни. Правят общност в подкрепа на Адалия във Фейсбук и публикуват всекидневните й занимания, събитията в семейството и отношението на околните в обкръжението й. Адалия е весело и усмихнато дете, което наравно с другите деца обикаля от врата на врата на Хелуин, забавлява се със семейството си, облечена е хубаво като кукличка и обожавана от познати и непознати.

Случаят с Адалия е само един от проявленията на много редки заболявания в света. Родителите й са пример за доброта, човечност и любов. Те показват на обществото как трябва да се отнасяме с различните и как можем с малко да подарим много, осигурявайки един щастлив живот, макар и кратък.

 

  • SveRaz
  • 0